На снимката са Иван Вълев, Владо Янев, Йордан Велчев, д-р Златко Илиев. Дойдоха още Недялко Славов, Валентин Георгиев, Здравко Попов, естествено Люската, Коко и аз. И нито един от „академиците” на Добромир. Изводите оставям за себе си!
Това написа във ФБ пловдивският поет Тони Коджабашев, час след като се върна от гробищата, където с шепа пловдивски творци почетоха паметта на големия Добромир Тонев.
Пловдивчани, хора като Добри Тонев утвърдиха града ни като културната столица на България. Трябва да ги помним, за да знаем защо живеем в този дремен и вечен град.
…..
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито…
Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.
***
Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.
А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.
Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото –
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.
Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели –
ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.
Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите – като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.
***
След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.
* * *
Един към друг, един до друг, а сякаш
не е прекрачил никой своя праг.
Да се отдалечим, защото всяка
прегръдка между бездни ражда мрак.
***
Отделяме се от живота, както пепелта от въглена,
а после зъзнем емоционално;
ако създаваме поезия – тя става стъклена,
ако извайваме стъкло – то не звъни кристално.
Добиваме усещане, че не живеем себе си,
че ни живее някой друг, но лошо ни живее.
Да се огледаме добре, защото във съседство
гори живот, докато ние тлеем.
Потта на селянина светва още в тъмно,
магарето тържествено му пее ода;
като пастир, излегнат върху стръмното,
градът ни кашля с няколко завода…
Добро със зло, красиво с грозно
от векове се разминават, поздравявайки се дружески.
Защо тогаз възпяваме отделно розата,
отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно?
Бих изкрещял: „Здравей, живот!“, но е безсмислено –
кой влюбен е крещял на другия в ухото.
И вгледан в тия мъртви бели листи,
аз се уча да разчитам черновите на живота.
* * *
Духът държа над тебе лък и стреля,
Кентавър бяхме ние, бяхме цяло.
Навярно ще се съберем след време –
след век или след ери, мое тяло.
Какъв безкраен комплимент ни прави
смъртта, когато прибере телата.
Смъртта ни прави повече от равни,
смъртта ни приравнява към земята.
И краят ни завръща там, където
е коренът на цветето и хляба.
И щом държи филия с мед детето,
то значи, че се трудим както трябва.
Какво, че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло…
О, гробът е една квадратна нула,
с която всичко почва отначало.
Зареждане ...
