От днес доайенът на пловдивските журналисти Георги ПЕТРОВ е автор на ПловдивПрес със седмична рубрика СЪБОТЕН ЦИКЪЛ. Преставяме ви първата статия от новата му авторска рубрика.
Не зная дали това е забелязано от социалните антрополози, но в нашето, българското имам предвид, село се наблюдава специфичен някакъв процес на обновление. Не ми е ясно дали това, за което ще стане дума, е предмет на социалната антропология. Честно казано, аз дори не съм съвсем наясно какво правят този вид антрополози, но друго си е, когато вмъкнеш в един текст някакви по-купешки думи или словосъчетания. Все ще се намери някой да си каже – брей, този човек бая години трябва да е ходил на училище.
Какво става в нашето село ли? Напускат този свят по законите на природата възрастните притежатели на селските къщи. Наследниците им са се устроили по градовете или направо в по-лъскавата чужбина. Пристигат за погребението на последния обитател на бащиния или дядовия дом и на третия ден след тъжния обред този дом е вече продаден. Заедно с всичко, което се намира в него!
Кой купува тези къщи с цялата им трупана от няколко поколения покъщнина ли? Братята цигани ги купуват.
И то тези от тях, които са с най-отворени очи. Рискували са, заминали са за чужбина, работили са там или по друг някакъв начин са спечелили пари, но са спечелили. Не искат отново да потънат в блатото на гетата. Купуват си къща на село, преустройват си я по своя си вкус и заживяват в комшулук с наличните все още баби и дядовци от българския етнос. Които, щат или нещат, приемат този комшулук като неизбежност. Когато и тези баби и дядовци се представят Богу, съседи на братята стават техни съплеменици.
За добро ли е това или за лошо, времето ще покаже. Да се надяваме, че то е по-мъдро от всякаквите националисти и мултикултуралисти, но за дуго отворихме тази приказка.
Новите притежатели на селските къщи подбират от заварената покъщнина това, което смятат, че ще им послужи, всичко останало изхвърлят в покрайнните на селото. Ако някой каже по този повод, че това е циганска работа, няма да е съвсем прав. И българите на село така правят, дори и в селата, където има организирано сметоизвозване. Защо го правят, социалните антрополози да кажат.
Та в тези нерегламентирани сметища могат да се видят вещи, които дълги години са били почитани като светини в селската къща. Най-покъртителни са захвърлените т.нар. увеличени семейни портрети. Те са правени през първата половина на миналия век. На тях мъжът и жената не са младоженци. Кой знае защо от онези години почти няма по нашите села сватбени снимки. На тези портрети мъжът и жената са някъде около четиридесетте или поне така са ретуширани.
Масовата представа, която тези изхвърлени вече някогашни семейни светини внушават, е, че живеещата в мир и сговор семейна двойка един ден е облякла най-новите си дрехи,
жената е сложила на шията си тежкия наниз от златни пендари, качили са се на каруцата и са отишле в града, където тамошният фотограф да ги овековечи на голям портрет.
Да, но това не е ставало съвсем така романтично. Знам го от един текст на, светла му памет, бай Слави Славов, публикуван през седемдесетте или осемдесетте години в литературния алманах „Тракия“. Бай Слави е бащата на изявения днес пловдивски и български писател Недялко Славов. Тогава беше кореспондент на вестник „Стършел“. Не си спомням точно, но мисля, че с този текст той целеше да каже по езоповски мнението си за тогавашната безсмислица да се декорират улиците и полщадите с гигантски сладникаво ретуширани портрети на партийната върхушка.
За да приключим със спомен, истината е, че минавал по селата фотограф, пазарял се, вземал наличните портретчета на съгласилите се да ползват услугата му мъж и жена, монтирал ги едно до друго по съответния начин и ги увеличавал в ателието си. Ретуширал ги така,че дори изобразените на тях простодушни селяни, когато искали да направят някому добро впечатление, му казвали – ти не ме гледай така, ти на снимката да ме видиш!
Та за фалша в това несъответствие на изображението и обекта на това изображение беше иронията на бай Слави.
Беше го направил чрез една селска острота, изречена от дядо му по повод модата да се правят увеличени семейни снимки.
Разказах ви всичко това, защото съм събрал доста такива семейни портрети, кощунствено е някак си те да се изхвърлят или изгарят. Забелязах, че на всички тях жените са с тежки нанизи от златни монети. Било е значи мода тогава всички моми и млади булки да имат на шиите си златни нанизи. Както е мода сега младите момичета и момчета да ходят със скъсани дънки.
Сега дънките били имитативно скъсани! И нанизите тогава са били имитативно златни, но за това след малко.
Чувал съм от умни хора, заели се да стъкмяват някаква история на родното си село, че е имало случаи, когато селяни са гладували едва ли не, само и само да снабдят дъщерите си с въпросните нанизи.
Бил съм свидетел през 70-те и 80-те години на миналия век, когато по селските сватби накичваха булката и младоженеца с огромни нанизи от банкноти, от които назидателно ни гледаше, както тогава го титулувахме, вождът и учителят на българския народ Георги Димитров. С неговия лик бяха декорирани тогава най-едрите купюри.
Родителите и роднините на изобилно окичените с нанизани пари младоженци се гордееха с това изобилие. Завистниците им казваха, че парите са взети от позната касиерка или банкова служителка само за мероприятието и ще бъдат върнати. И за евреин сарафин, който срещу голяма сума е давал под наем нанизи за сватба или годеж в началото на миналия век, съм чувал, но не съм сигурен дали това е исторически факт или фолклор.
Нанизите с банкноти с лика на Георги Димитров за сватбата на роднинско момче на село и булката му бяха истински. Бяха ги заели от роднини и приятели родителите му, но дълги години след това те се ограничаваха, едва ли не до хляба и водата, за да ги изплатят.
А прабабата на моята пораснала вече внучка й подари част от своя булчински наниз с жълтици и й заръча да отиде на златар и да си направи от златните монети пръстен, който да носи за спомен от прабаба си. Обичаше прабаба си нашето момиче и тръгна да изпълнява заръката й.
Да, но старият аременец златар й казал,че тези монети са от „самоковска тенекия“, фалшификат някакъв, имииращ злато. Няма масово модно увлечение, от което да не са се възползвали шарлатаните. Бащата на правнучката ми плати да й направят златен пръстен, поръча й да го покаже на прабаба си, т.е. на баба му и в никакъв случай, докато е жива, да не й казва, че кътнаното от нея толкова години злато, не е злато.
Освен това, шегува се той и днес, за баба, лека й пръст, то си е било злато.Тя ги е носила тези пендари на годежа си, на сватбата си, на празниците и където е трябвало. Тя е била сигурна, че има злато, близките й са се гордели с това имане. Завистниците са й завиждали за него. В крайна сметка и банкнотите като физическа същност са си само хартия, важна е покупателната им способност. Е, бащата на баба щеше да се обърне в гроба, ако разбереше, че е продал златна нива, за да купи тенекия, но… За едната чест на фамилията е било и тя е била постигната, казва бащата на моята внучка.
Та се чудя и аз тия дни на акъла на тези които корят и кмет, и организатори, защото са дали толкова много свидни на града ни пари за лъскавото откриване на година през която той ще бъде Европейска столица на културата. Ами, както си повелява традицията, бащиците на града ни, както някога бащите на булките, са дали и калта под ноктите ни, за да не ни гледат новите ни европейски роднини отвисоко.
Сложиха на шията на града златен наниз. И пак, както си му е редът, роднините ще казват, че наистина е златен. Другите ще казват, че и златен да е наистина, е взет от евреина и изплащането на наема ще трябва да се изгладува. Тези две страни никога не ще са на едно мнение. Но едно е безспорно – за едната чест е направен този прекомерен харчлък. Честта на града или честта на партията е имала нужда от позлатяване, ще се изяснява пак от безпристрастния съд на времето.
И още нещо, ако някой пак каже, че да харчиш прекомерно и неразумно, за да се покажеш по-горен, отколкото си, е българска работа, няма да е прав. Според социалните антрополози това го имало и по другите земи и по другите народи.
Зареждане ...
