- Пожароопасно димя и по политическите върхове у нас
Георги ПЕТРОВ, Съботен цикъл
Може и неприятно да ви стане от това откровение, но мисля го и ще го споделя. Покрай планетарната тъга, предизвикана от пожара в Париж, очаквах в социалнигте мрежи да се появят снимки на наши сънароднички на фона на френския трикольор и с текст под тях: “Аз горях в Нотр дам“. Предполагах даже, че ще е написано на френски, но аз не зная как да го напиша на френски.
Но помня, че във времето на моята младост имаше хора, които на високи позиции в партийната йерархия и на добри заплати, имаха задължението да измислят лозунги и призиви, с които да мобилизират трудовите колективи. Та същите тези бяха декорирали всички противопожарни служби с лозунги, изписани върху емайлирани стоманени табели: “Сътвореното за векове, изгаря за минути!“. Ако има някой жив от горепосочените гении, сигурно вече е тръгнал сред обхванатите от мирова скръб и през минута им повтаря: “Аз нали им казвах!“
Това, че трагедията, сполетяла Париж трогна много хора по целия свят, никак не е лошо. Човешката солидарност никога не може да бъде лошо нещо. Все пак Париж е културна столица на света от векове и за векове. Нашият Пловдив е културна столица на Европа само за тази година и ние се спукахме от гордост. И от страх да не ни се надсмее някой от Европа за тази наша гордост, ако реши, че е попресилена, се спукахме да се обвиняваме един – друг за не до там европейското си поведение на номинални европейски столичани на културата.
Но Париж и парижани са друго нещо. Поне в нашите представи. Там всичко е цветно и красиво, не е като у нас измислено от тия, дето са на власт. Поне според нас, дето никога не сме били и няма да бъдем на власт, е така. И като стане дума за нещо, което е световно известно и според наложилата се обща предства безспорно с качествата си, ние започваме да търсим някакъв начин лично и показно да се приобщим снего. Може и да е смешно, но и ние сме хора и на нас ни се иска персонално участие в световните събития.
А „Парижката Света Богородица“ я знаем. Ние по-старите – от другарката по литература, по-младите я знаят от госпожата по литература. Някои от нас даже са чели знаменития роман на Виктор Юго със същото заглавие. А казват, че точно този роман е преумножил славата на сполетяната тези дни от пожар църква, паметник с наистина световно значение.
Не зная дали госпожите в днешното средно училище занимават питомците си с този роман, но на нас от някогашното средно училище ни направи тези дни лошо впечатление една много млада и много красива телевизионна репортерка. Тя, за да се подготви за репортажа си, беше само надзърнала в Уикипедията и то само в началото на статията за „Парижката Света Богородица“. Която, ако не вярвате, проверете, преди да назове името на Квазимодо, го е нарекла гърбушко. И с това име основният герой на романа, направил сполетяната от нещастие църква културна ценност за целия свят, се опитваше да съживи репортажа на красивата несксопостница. Простено да й е.
И слава Богу, че не се сбъднаха гадничките ми очаквания и у нас не се роди общност, множаща се под девизата „Аз горях в „Нотр дам“. Ща изгори половината ни народ в стремежа си да се покаже по-изгарящ във френската мъка от останалите ни сънародници.
Макар че правителството ни, както се изразяваше старшината в казармата, заби кола на такъв един строй от загрижени. От най-високото място на държавата ни беше обещана помощ за реставрацията на милата на цялото прогресивно човечество черква. И тия напъни са, ако не напразни, то поне изричани само от дипломатическа куртоазия.
Бог да й е на помощ на тази велика сила Франция, ако допре до нашата помощ при възстановяването на една от светините си.
Иначе и на мен много ми харесва легендата, според която нашият може би единствен национален герой, който е заел мястото си в народната ни памет, въоръжен не с пушка бойлия и сабя френгия, а само с мистрия и чук, Кольо Фичето е бил спешно командирован и е изиграл главната роля при една от многото реставрации на „Нотр дам“. То че не може това да е истина, не може, ама няма сега да се лишаваме и от легендите си.
А ако си се върнем в нашите си дни и по нашите земи има много църкви, които се рушат и плачат за реставрация.
Може да не са със славната история на тази в Париж, но и те са божи храмове, и те са за местните хора паметници на културата ни. Ако реши държавата ни да се прояви като реставратор, има широко поле за действие и у нас.
Условен ли да го нарачем, метафоричен ли, пожар избухна и по върховете на политическите планини у нас. Димя в цитаделата на лявото наше политическо мислене. Повяхна най-ярката роза на социалистическата ни партия, а именно лидерката й г-жа Нинова. Дали в стремежа си, както я подозират някои, да налага лично решенията си на оглавяваната от нея партия или с правото си на пръв между равни, тя подреди една листа от кандидати за евродепутати. Добре, ама колекивният орган някак демонстративно пренебрегна нейната воля. А един вожд или по-точно една вождеса, като се изредят да й вдигат крак върху намеренията повечето водени от нея, каква вождеса е. Повяхва като окрачено мушкато, както се изразяваме в битовите си диалози.
И се спуснаха върху това пожълтяло мушкато, като глутница чакали върху неизситнала още мърша, де що имаше социолог, политолог, коментатор, анализатор и обикновен празнодумец, не че и ние можем да минем за изключение от последното. БСП ще се разцепи. БСП ще се затрие. Какво ще стане с лява България, какво ще стане с България само на един политически крак. Нищо няма да стане!
Хубавото на цялата тази дандания е, че в листата на социалистите вече липсват имената на старите влъхви. И че има млади хора с обещаващи биографии.
Другото хубаво, което се случи, е, че надяващи се да се подредят на избираеми места, като разбраха, че няма да ги огрее, бурно изразиха обидата си от партийното ръоводство. И така дават възможност на повече обикновени избиратели да разберат, че за повечето политици те не са хора и личности с право на избор, а обикновени бройки. Да, обикновени бройки, които тъпо гласуват за партията, а тя или по-точно дерибеите в нея казват с подреждането кой ще бъде избран и кой ще е част от масовката. За да не обиждат гласуващте по партийна повеля, социолзите не ги наричат обикновени бройки, а твърди ядра. Какъвто и да те нарекат, като ти сложат едно прилагателно твърд, по се понасяш.
Предизборно димя и сред т.нар. десни и попари един от най-ярките гербери. Това, че г-н Томислав Дончев, като личност и като политик и управленец, е сред колегите си в правителството и елита на паритята си, „като бисер между мъниста“ както се изразява Дядо Славейков, е почти безспорно. Но разбунтуваха неговото Габраво и г-н Дончев беше командирован да реставрира реда. И го освиракаха. Сред тези, които го освиркаха, бяха и тези, които толкова пъти го избираха за кмет, за депутат, за вицепремиер.
И му извикаха „Оставка!“ Много мъка причини това на г-н Дончев, но успя да я изрази сдържано и интелигентно.
Предполагам, че мъката му се дължи не толкова на опасността да остане без високите си длъжности в партията и държавата, колкото на това, че разбунтувалата се народна маса го приравни най-безапелационно с колегите му, повечето бедни духом персони, озовали се в ролята си на управленци, без да притежават и минимума, нужни за това качества.
Някога, доста отдавна в южните краища на днешна Северна Македония, стар мъдрец ми разказа притча. През османските векове там и по нашите днешни земи шетали разбойнически чети. Различни били, съставени само от мюсюлмани, съставени само от християни, а имало и смесени. Имало и потери, изпращани от османската власт да ловят най-вече разбойниците християни. Като ги заловяли, ги обезглавявали на място, такава била султанската повеля.
Една такава потеря загащила една християнска чета. Навързали разбойниците и заприготвяли дръвника
Арно, ама в четата имало и един помак ли бил, арнаутин ли бил, но мюсюлманин бил, без да парадира с това. Но сега решил, че вярата му може да го спаси от дръвника. Примолил се да го пуснат до главатаря на потерята и му казал – Аз, аго, съм мюсюлманин, обрязан съм, ако искаш да ти покажа… Горкият той, противно на надеждицата му, думите му не разнежили, а разгневили башията на потерята. Като си мюсюлманин, да беше си сложил чалма, та отдалече да ти личи, а не сега срамотиите си да ми показваш, изкрещял той и наредил обрязаният първи до положи врат върху дръвника.
Поуката, относно г-н Дончев, е че като доста време вече скиташ с чета от християни разбойници, кой ще ти повярва, че ти си с тях само като християнин. Че не си и разбойник! Рзгневеният народ не понася проповедниците, възприема ги, като пратениците на злото и обикновено ги убива. Ако впоследствие се установи, че ги е убил погрешка, ги канонизира за светци, но това едва ли е най-доброто бъдеще за един политик.
Ех, г-н Дончев, световната цивилизация ще възстанови „Нотр дам“ и следите от пожара ще бъдат заличени, но мисля, че обидата от назаслуженото според вас освиркване трудно ще заличите в душата си. Както и ние трудно ще заличим в душите си обидата, че вашата и всички други партийни чети ни ползват като бездушни и безправи приностители на гласове.
Зареждане ...
