Доц. Сандю БЕШЕВ, Специално за ПловдивПрес
Готвехме се на 26 юли да отбележим 95-годишния му юбилей. Това трябваше да стане на скромната му вила на Арапя, където от години той прекарва цяло лято. Чухме се с него по обяд на 3 юли, за да уточним някои подробности. Уточнихме всичко. С неговия шеговит тон завърши разговорът ни и с покана след тържеството да не бързам за Пловдив, а да остана да му гостувам. Приех поканата с удоволствие.
Уви, съдбата беше решила друго. Към 15 часа на следващия ден /4 юли/ дойде тъжната вест. Юбилярят не дочака своя юбилей.
В 90-годишната история на българския алпинизъм много деятели са заслужили имената им да се споменават с любов и особено внимание. Стефан Попов (Графа) е дал началото на организирания алпинизъм. Александър Белковски (Белката) не само, че го постави на масова основа, но създаде плеяда големи алпинисти, които в следващите години оставиха своя отпечатък. Константин Саваджиев, Константин Дюлгеров, Андрей Тодоров, Енчо Петков, Цанко Бангиев, Ангел Петров, Аврам Аврамов и редица още имена трасираха най-трудните алпийски маршрути у нас и го изведоха на международната сцена.
Христо Проданов, Иван Вълчев, Николай Петков, Петко Тотев, Дойчин Боянов, Боян Петров постигнаха завидни резултати в спортно-техническо отношение, и то по най-високите върхове на планетата.
Георги Атанасов, или Джиджи, както всички го познават, се оказа от най-талантливите ученици на Белката, защото към всичко казано за горепосочените имена той добави още много неща. Завърши с отличие курса за начинаещи алпинисти на Лъкатник. Постъпи на работа като асистент във ВУФ (Висше училище по физическа култура, после ВИФ), а сега Национална спортна академия, където създаде катедрата „Туризъм-Алпинизъм”. Подготви много висококвалифицирани кадри. Издаде много учебници и учебни помагала. Проведе много изследвания и след това написа много научни трудове и научнопопулярни статии. Хабилитира се като доцент и професор. Под неговото умело научно ръководство десетина негови възпитаници последваха примера му в научното поприще, като се хабилитираха като доценти и професори.
Половин век – от началото на 1950 г. до края на миналия век, направи множество изкачвания по нашите и чужди планини, и то от най-висока категория на трудност. По Рила, Пирин и Стара планина 15 много сложни алпийски маршрута са трасирани от него. Малко повече са пък прокараните при зимна обстановка стенни маршрути и траверси. Най-впечатляващи обаче са международните му успехи, които издигнаха престижа на родния алпинизъм. 1100-метровата западна стена на Пти Дрю в Алпите (1063 г.) показа на света, че и в България има алпинизъм.
Успешното траверсиране на прочутата Безенгийска стена в Кавказ (1964 г.), първият български седемхилядник за България пик Ленин 7134 м, днес вр. Авицена, дадоха старта на нашите алпинисти към най-високите върхове на планетата – осемхилядниците.
Като негов студент и партньор много често на другия край на неговото въже съм бил самият аз. Помня пясъчните скали край Дрезден в тогавашната ГДР през 1956 г., още като студент. Паметни са останали в съзнанието ми трудните дни на Кавказ през 1961 г. при неуспешното траверсиране на Безенгийската стена, когато загубихме трима от най-добрите си алпинисти.
На другия край на въжето му бях и през 1964 г., когато дойде и реабилитацията. Успех, който даде виза на българските алпинисти към още по-високите върхове на света. На 13 август 1967 г. пак заедно развяхме българския трикольор на заветните 7134 м. Един успех отправил погледите на нашите алпинисти още по-високо.
Нашето поколение бе до тук. Следовниците ни тръгнаха и вървят по утъпканите пътеки от нас, така, както и ние не започнахме от нулата, а стъпихме на това, което те ни бяха завещали.
Днес, когато се разделям с моя преподавател, научен ръководител на докторската ми дисертация и хабилитационния труд за доцент, с този с когото често сме деляли една палатка по снежнитe 7-хилядни върхове, искам да се върна назад в годините, когато пак с него поставихме началото на първите зимни изкачвания в България.
Първо зимно изкачване на северната стена на вр. Мальовица
През 50-те години на миналия век българският алпинизъм възмъжа. По най-логичните пътища към върховете на Рила и Пирин бяха прокарани трудни алпийски маршрути. Сред най-добрите ни алпинисти се заговори за „таван на българския алпинизъм”. Все повече те си задаваха логичния въпрос – А сега накъде?
Пътят естествено бе един – към върховете на Алпите, Кавказ, Памир, Тян Шан, Хималаите…
Да, но там върховете са вечно заснежени и обледенени, което налага за това нашите алпинисти да се готвят при променени условия и те откриха своя път – зимните изкачвания по прокараните вече при летни условия маршрути.
Първите стъпки бяха по-плахи – стената на вр. Синаница, Еленин връх , вр. Двуглав, Злия зъб по тур „Варника” и по „Славянски тур”. Зимните премиери се редуват една след друга. Пред неспокойния дух на алпинистите отстъпват Иглата, Ушите, Дженгал и редица още върхове.
Само Тя – Северната стена на вр. Мальовица, символът на българския алпинизъм не се предаваше
Нeколкократните опити на водещите ни алпинисти завършваха без успех. Но, „Черният триъгълник”, както е известен сред алпинистите, не устоя дълго защото…
В късните следобедните часове на 16 март 1957 г. познатият ми „Москвич 408” спря пред общежитието на бившия ВИФ „Георги Димитров” (ако така можеха да се нарекат дървените бараки в квартал „Захарна фабрика”). Леко усмихнат и малко притеснен, от него слезе Георги Атанасов. Въпреки многобройните ни съвместни изкачвания той бе мой преподавател и независимо, че всички алпинисти го наричаха Джиджи, аз все още нямах право и още повече желание да го наричам така. Доловил изненадата ми, той пристъпи направо към целта.
– Тръгваш ли с мен?
– Кога? – не попитах къде, защото се досещах. В последните дни най-често беше споменавано името на връх Мальовица.
– Приготви се. Ще говорим в колата!
Беше ми съвсем ясно, че трябва да се обличам за алпинизъм. И то зимен. Зимната ми екипировка обаче почти по нищо не се отличаваше от дрехите, с които ходех на лекции. Нямахме нито пухени якета и панталони, нито каквито и да е други глезотии. Един по-дебел вълнен пуловер, прословутият зелен анорак, дебел вълнен панталон, който в планината приспособявах за клин. Обувки? Да, онези с трикуните, които бяха до болка познати на алпинистите от моето и предишното поколение. А на главата – едно вълнено кепе, с което зимно време се разделях само когато си лягах вечер.
По пътя разбрах, че най-големият ни конкурент за първото зимно изкачване по северната стена на Мальовица – Никола Корчев, току-що се бе върнал без успех. Върнал се, но не се отказал окончателно. Нямахме никакво време и още тази нощ трябваше да се изнесем до хижа „Мальовица”. Бай Боре Мальовишки ни посрещна по тъмно. Това донякъде бе добре, защото не искахме никой да узнае за намеренията ни.
Преспахме почти нелегално. И още по тъмно напуснахме хижата. В началото на стената едно странно „алпийско” съоръжение привлече вниманието ни. Дълга желязна кука бе скътана за по-добри времена. И за двамата бе ясно, че съоръжението е оставено от предишни наши конкуренти. Постъпихме джентълменски. Не го използвахме, но то ни послужи за допинг.
Днес или никога! – почти едновременно промълвихме и двамата.
Първото въже почти не съществуваше, тъй като снегът беше достигнал чак до горния му край. Тактиката ни беше проста – там, където имаше повече сняг, да водя аз, защото бях с „алпийски” обувки – тези с трикуните. А там, където преобладаващото катерене беше по скали – напред с „еспадрилите” (разбирай гуменките), ще върви Джиджи (вече мога да го наричам така).
И двамата много пъти бяхме преминавали този маршрут при летни условия и не очаквахме никакви проблеми. Те обаче дойдоха от друга посока. Част от клиновете бяха покрити със сняг, а други – обледенени. А и това въже! Плъзгайки се по снега и по леда , то бързо се намокри (беше конопено). А от ниската температура замръзна и приличаше повече на железен прът. Това страшно затрудняваше преминаването му през карабинерите, особено където се получаваше по-голямо триене.
Както обикновено по време на изкачване, бяхме много пестеливи на думи. „Отпусни!”, „Набери!”, „Тръгвай!” – това като че ли бяха единствените ни думи по целия маршрут. Поради това бях много изненадан, когато към края на четвъртото въже дочух лек шепот. „Сега проблемът е Гошето да хване клинчето. Ех, да бях поне 2-3 см по-висок! А-ха, Кольо е бил доста предвидлив с тази кука. Нищо, ето това камъче ще ми свърши добра работа. Само да не ми изиграе лоша шега.” И радостен вик: „Сандок, Гошето хвана клинчето!” Стана ми смешно и радостно, защото това беше ключовото място, което донякъде решаваше крайния успех.
По траверса към финалната камина напред излязох аз. Нали бях с „алпийски” обувки. Не ми беше по-леко, защото на много места трябваше да се боря с ледени висулки. От падането им еднакво си патихме и двамата. А може би повече Джиджи, който имаше комплекси от преодоляване на камини. Спомнихме си и двамата случката на скалите в Саксонска Швейцария (ГДР) предната година. След десечасова битка с обледенената стена в следобедните часове на 17 март 1957 г. радостно се прегърнахме с помощната ни свръзка. Бяхме направили първото зимно изкачване на символа на българския алпинизъм – северната стена на връх Мальовица. На другия ден аз щях да навърша 23 години.
Рожденният си ден празнувах в компанията на Георги Жълтов и Георги Любенов – Галата, с които направихме първото зимно изкачване Еленин връх по тур „Камината”. За майсторската норма ми трябваше въпросното водачество, поради което Джиджи принудително почиваше, но не в хижата, а като наша помощна свръзка.
Не ми беше писано да почивам, защото на 23 години и 1 ден, набрал сили (или както Джиджи често обичаше да казва „много съм навит”), ме поведе към „Славянския тур” на Злия зъб. Предпочетохме го пред тур „Варника”, на същия връх, който оставихме за достойния ни съперник Кольо Корчев. А ние с Джиджи направихме две много стойностни първи зимни изкачвания само за три дни – на 17 март Северната стена на вр Мальовица и на 19 март на „Славянския тур”. Тогава зимното изкачване на Еленин връх не слагахме в сметката. Тя си остана само за моята последна майсторска норма.
Мальовица и най-вече Северната стена – станала символ на българския алпинизъм, съвсем закномерно става и мечта на всеки алпинист. Всеки, който счита себе си за алпинист, задължително изкачва поне един път „класическия” маршрут, прокаран от Константин Саваджиев и Георги Стоименов на 22-23 август 1938 година. Едно достойно изкачване, на което миналата година отбелязахме 80-годишния юбилей.
Изкачвах този маршрут и аз многократно преди 17 март 1957 година – нали трябваше да го познавам детайлно, преди да тръгна по него при трудните зимни условия. Продължих изкачванията си и след това. До момента, докогато водех статистика на изкачванията по „класическия” маршрут, го бях изкачил 30 пъти. Това обаче ми бе отредило едва третото място, защото преди мен в класацията с 33 изкачвания бе Георги Атанасов. А с цели 37 изкачвания рекордът бе на Никола Корчев…
Статистика вече не водя, но ако някой от по-младото поколение е водил такава и се е доближил или надминал посочените бройки, нека ми се обади. С най-голямо удоволствие ще впиша в аналите на историята неговото име. И защо не! Нали не само футболистите и другите спортисти имат право да записват вкараните от тях голове, изиграните мачове, спечелени победи и редица подробности от техния спорт.
Джиджи, това и още много наши съвместни изкачвания описах в моите книги, а някога ще издам и като мемоари. Това, което подбрах в този тъжен ден, ми е останало като най-скъп спомен. Та тогава аз бях едно малко селско момче, на което ти се довери да завържеш на другия край на въжето си. Благодаря ти за голямото доверие.
Почивай в мир!
Зареждане ...
