Quantcast
Новини Пловдив » Важно » На път с Христо Колев: 10 дни по немското БДЖ или как Германия се оказа по-пъстра, отколкото смятах – част 1
Важно Маршрути Посоки

На път с Христо Колев: 10 дни по немското БДЖ или как Германия се оказа по-пъстра, отколкото смятах – част 1

Германия

На път с Христо Колев е новата рубрика на ПловдивПрес, която реализираме съвместно с младия пътешественик Христо Колев. Младежът е възпитаник на елитната ЕГ „Пловдив“, а в момента учи във Франкфурт. 

Като всеки любознателен възпитаник на Английската гимназия Христо няма търпение да опознае света. И го прави доста успешно досега, като съчетава ученето и обиколките из непознати места, които превръща в увлекателни пътеписи в личния си блог, който е кръстил СВЕТОВЪРВЕЖ.

ПловдивПрес и Христо ще водят читателите си всеки уикенд из близки и далечни дестинации, една от друга по-интересни. 
Приятно четене!


Ако трябва да съм честен, Германия не беше точно в топ 3 на мечтаните ми дестинации за 2020 година. И в топ 10 също не беше. Въобще, представях си пътувания до далеч по-екзотични и… ами, топли страни. Мъдрият български народ обаче е казал, че най-добрите решения се взимат спонтанно (най-лошите също), та ето как по някое време в началото на октомври, с любезното съдействие на Негово Превъзходителство Ковид, се оказах със солидно количество ваучери за авиокомпания, чиито услуги надали щях да използвам в обозримо бъдеще. Аз си падам обаче инат и си бях навил на пръста идеята за пътешествие във възможно най-неподходящия момент, така че след редица телефонни разговори с приятели в главата ми започна да се оформя план, който впоследствие търпеше редица промени в рамките на пътуването…

25 октомври. Седя на гейта към самолета на летище ,,Тегел” и полагам кански усилия да не заспя. Барбекюто със събратята български студенти предната вечер в берлинско общежитие не помага особено. На опашката ме пререждат три пъти. Толкова за прословутото немско възпитание. Качвам се в самолета и вадя кръстословица по установена моя традиция. Едва съм я преполовил и капитанът на полета обявява приготовления за кацане. Вече? 10 минути по-късно съм на изхода на летище Дюселдорф и гоня влак за Аахен, където ще започне същинското приключение. Малко преди моята дестинация минава проверка за билети. До мен стои мургав тип, който определено пътува гратис. Контрольорът сбръчква вежди строго. Младежът вади лист с размер А4. По лицето на немеца преминава палитра от всички емоции, на които е способен. ,,Това не е билет!”, отсича. ,,Това е маршрутна карта на влака!”. Мълчание. Идва втори проверяващ, по-рус и по-ядосан. Разглежда листа, цупи се. ,,Не може да пътувате така!” . Младежът се усмихва, ни лук ял, ни лук мирисал. Изречението се повтаря на английски. Няма реакция. ,,Еспаньол”, промърморва накрая. Проверяващите са на ръба на нервна криза. ,,Ще го сваляме”, чувам ги да казват. Решавам да се намеся ,,Аз говоря испански, дайте да му обясня ситуацията”. Младежът видимо се радва, разказва несвързана и очевидно измислена история как полицай му е продал маршрутната карта като билет. Превеждам почти дословно. Контрольорите достигат нови нива на ярост. Беснеят известно време, но накрая като с магическа пръчка омекват и младежът се разминава само с предупреждение. В купето разцъфват усмивки. Световният ред е запазен, отдъхвам си спокойно и скоро слизам в Аахен.

Следвайки древната максима, че най-добрата храна в Германия е чуждестранната, първа спирка в града е Уей Уей, китайски ресторант, любимо място на местните студенти. Там ме води Йоана, моята домакиня в Аахен, студентка по медицина и близка моя приятелка от София. Там срещаме още приятели – Божидара и Радина. Затвърждава се популярното мнение, че Аахен е немският еквивалент на софийския ,,Студентски град”. Десетки заведения за всеки вкус и джоб, горе-долу всеки срещнат по улицата е свързан по някакъв начин с университета.

Поръчваме специалитета на заведението – дъмплинги . Чудим се между шест вида плънка и накрая решаваме по соломоновски мъдро да вземем и шестте (два вида зеленчуци, скариди, бяло пиле, червено пиле и нещо пикантно). В съответствие с духа на вечерта, поръчваме китайска бира – Цингтао. Аха да похвалим автентичния й вкус, и забелязваме етикет за внос от Холандия. Не даваме воля на обзелото ни леко разочарование, защото точно тогава пристигат купите с дъмплинги. Новопридобитото ми самочувствие спрямо уменията ми да ям с китайски пръчици рязко спада след неколкократното изпускане на хлъзгавите парченца тесто в соса… Иначе дъмплингите наподобяват руските пелмени или полските пироги по вкус и консистенция. Ядем до пръсване, наистина е много вкусно.

Аахен е граничен град, може би затова му липсва типично немската атмосфера, поне според мен. На един хвърлей оттук са Холандия и Белгия, а градът е пълен със десетки хиляди международни студенти, разпръснати по няколко университета и висши училища, като най-известната институция без съмнение е RWTH Aachen, която привлича умове от цял свят главно със специалности като медицина, архитектура и разнообразни технически предмети. Особено впечатляваща е българската диаспора, като нашенците се нареждат на четвърто място след далеч по-многобройни нации като Китай, Индия и Турция. Това е също един от най-старите немски градове – датира от 1 век и е основан от римляните, чиито северни територии са достигали до земите на днешна Германия. Гордостта му ca средновековният център с зашеметяващата катедрала и подобното на рицарски замък кметство, внушителни както на дневна светлина, така и през нощта.

Аахенската катедрала
Аахенската катедрала

 

Кметството на Аахен

Кметството на АахенНа следващия ден моята домакиня е заета, така че се отправям на самостоятелно изследване на града. Минавам по центъра, за да се насладя още веднъж на старинните сгради, вдъхвам смело миризмата на развалени яйца (т.нар. сяра) от Елизенбрунен, фонтан с (според интернет) питейна вода и се впускам в лабиринт от малки улички по пътя към голямата цел – Lindt Werksverkauf, или най-големия магазин на прословутите шоколади Линд. Още отдалече се забелязва опашка от коли с крайно нетърпеливи шофьори. Усещането за припряност и трепетно очакване за усилва още повече към входа на мястото, където често можеш да срещнеш достолепни на вид и възраст особи да излизат запъхтяни от огромния магазин, помъкнали внушителни кашони. Недоумението ми премина в искрено благоговение, когато престъпих прага на Светая Светих на любителите на сладкото. Представете си грамадно хале на произволен супермаркет, напълнете го изцяло с шоколад и превъзбудени посетители и ще получите сравнително точна картина на това, което заварих там. Бял, черен, кафяв, зелен, оранжев и какъв ли още не шоколад, в квадратна, правоъгълна форма, в кутии, ботуши, чорапи, кошници… Рай на земята! Намусена лелка ми прави забележка да не снимам. Усмихвам се засрамено, изчаквам да отмине и вадя телефона отново.

Късче от рая
Късче от рая

Натоварен с промишлени количества шоколадови изделия, се отправям обратно към центъра, за да пусна пощенска картичка към България, нова традиция, чието начало поставих по време на това пътуване. На красива фасада срещам популярен ,,поздравителен” надпис към софийски футболен отбор със сини цветове. Пълни ми се душата. После се отправям към университетската менза, за да хапнем с приятели на студентски цени. В мензата важат нови антивирусни правила, които може би предпазват здравето, но носят сериозен риск за психическата устойчивост на посетителите. След като сме взели храната, виждаме свободни маси и решаваме да седнем на една от тях. ,,НЕ!”, разнася се неистов вой. Не можело така, трябва предварително да се вземе номерче от дамата на входа. Каквото, такова, казваме си и тръгваме наобратно. ,,НЕЕ!” (с още по-главни букви). Движението е еднопосочно. Примирено кимаме, прекосяваме цялото помещение, излизаме и заобикаляме сградата. Влизаме и се нареждаме на опашка за номерче. Идва нашият ред. Не може да влезем. Как така? Вече сме били взели храна, не можело отново. Ама ние само да седнем… НЕ! Окей, обръщаме се да излизаме. Неее, не може оттук, входът е еднопосочен. Ама на него няма жива душа, а е точно до нас. Съжалявам, такива са правилата…

Понттор, средновековната градска порта на Аахен
Понттор, средновековната градска порта на Аахен

Обядът връща силите и ентусиазма ми. Споделям на глас мъката си, че Холандия е на един хвърлей камък оттук, пък заради новите карантинни правила не може да се отиде. Оказва се, че Божидара живее във Ваалс, град от холандската страна на границата, и пътува ежедневно без никакви проблеми. Останалото, както се казва, е история – след броени минути вече сме на един от автобусите, които пътуват в посока Ниските земи. Интересно е да се види как десетки автобуси редовно кръстосват границата, правейки курсове и в двете държави. Разпознават се по цветовете – немските са яркочервени, а холандските – сини. След 15 минути бусчето ни изплюва на централната улица на Ваалс. Разликата е очевидна, тук е значително по-спокойно и… ами, с цветове. Разхождат ме покрай нови сгради, стари постройки, сладурски къщи със симпатични дворчета; разминаваме се с усмихнати баби и дядовци, които ни поздравяват на безупречен немски. Срещаме (плашим?) патици и гъски в идеално поддържан яркозелен парк (късна есен е по западноевропейските стандарти).

Цветове и шарки в Холандия
Цветове и шарки в Холандия

Открийте десетте разлики
Открийте десетте разлики

Там някъде ми щуква идеята да стигна пеш до т.нар. ,,триъгълник”, където се събират границите на Германия, Холандия и Белгия. Джипиесът показва 25 минути. Звучи добре. Взимам си довиждане с другарите и потеглям. Прекосявам границата пеш и скоро достигам близо до уреченото място. Следва неприятна изненада – има хотел със същото име. Който е на 3 километра и половина от самия триъгълник и до който навигацията ме е довела. Правя кисела физиономия. Хващам автобус до центъра, където ме чака Доби – приятелка от Кърджали и възможно най-лъчезарния човек на земята, готова да ми направи частна обиколка из Аахен. Часове наред кръстосваме малки и големи улички, показва ми се всичко значимо, що има по града, като за капак решаваме да се качим до ,,Хълма с хамаците”, както ми се представя тази местна атракция. На половината път ни застига досадничък студен дъжд, не достатъчно силен, за да е порой, но точно толкова неприятен, че да преосмислим плана за деня. Връщаме се към центъра. След 5 минути небето е ясно. 1:0 за немския климат. Това стечение на обстоятелствата ни дава възможност да отидем до място, което в противен случай надали щях въобще да открия. На един невинен ъгъл недалеч от катедралата започва Антониусщрасе, улица, сякаш извадена директно от съседна Холандия. Пред очите на нищо неподозиращия минувач се разкрива дълга улица с червени светлини и стъклени витрини, от които гледат предизвикателно вездесъщите девойки на невъзможно високи токчета. Оборот очевидно има, непрекъснато влизат и излизат запъхтяни господа на различни възрасти. Предупреждават ме, че тук често се чува българска реч. И от двете страни на стъклената преграда. Амстердам 2.0., мисля си и вървя, стараейки се да не зяпам.

Разходката отваря апетита и не след дълго с Доби и Йоана сме в ,,White House”, където да завършим деня по подобаващ начин с хрупкави шницели и червено вино.

На следващия ден е време за раздяла. Тръгвам от общежитието, стратегически разположено в Бермудски триъгълник между психиатрията, интензивното отделение на клиниката и един супермаркет, или с две думи всичко, от което се нуждае средностатистически студент по медицина през различните етапи от своето следване, като след около половин час съм на влака, който трябва да ме отведе към втория етап на моето пътуване през западните провинции на Германия. Напускам Аахен с известна доза тъга, винаги съпровождаща раздялата с добри приятели. Няма как обаче, продължаваме напред и малко по-късно вече успявам да се загубя сред пъстрото гъмжило на Централната гара на Кьолн. Не твърде бързо намирам изхода и веднага над мен се извисява символът на града, а може би и на цялата провинция – Кьолнската катедрала, третият най-висок храм на света. Погледът трудно може да я обхване, а камерата увисва безпомощно при вида на мащабната конструкция, строена в продължение на над 800 г. Империи са се въздигали и рухвали, стотици поколения са се сменили, а тя все е растяла и се е развивала, за да достигне сегашния си размер и да привлича милиони посетители от цял свят ежегодно. Тя е и единствената сграда в района, запазила се почти непокътната след ужасите на Втората Световна война, благодарение на това, че е била ползвана като ориентир от вражеските бомбардировачи.

Част от величието на Кьолнската катедрала
Част от величието на Кьолнската катедрала

В началото с Кьолн не се харесахме много. Той ме посрещна с вятър, облаци и мръсна и разкопана централна част. Аз му отвърнах с намусена гримаса и още по-високо вдигане на шала. Кой знае дали нямаше да се стигне и до по-сериозно пререкание, ако не се бяха притекли на помощ едни прекрасни хора, които имам честта да нарека приятели – Анелия и Волфганг. С нея се познаваме от 3 години покрай съвместното ни участие на триседмична обменна програма в баварски приемни семейства, като е един от малкото хора, за които мога да кажа, че функционираме на една и съща вълна. Нейният приятел Волфганг пък за мой голям късмет се оказа родом именно от Кьолн, така че се сдобих с местен гид. Душевна храна обаче не се приема на гладно, затова седнахме за късен обяд в Зюдщадт, един от най-приятните квартали на Кьолн с пъстри улички, магазинчета за всичко под слънцето и, разбира се, най-добрите бургери в града. Зареждаме се с калории по най-приятния възможен начин и потегляме обратно към центъра. Вкусните бургери действат като противотежест и леко затрудняват придвижването ни, но стискаме зъби и решаваме да изкачим над 500-те стъпала до върха на катедралата. Още на първото съдбата в лицето на намаленото работно време се намесва и се оказва, че не можем да стигнем панорамната площадка. Всяко зло за добро, по този начин ни остава повече време за вътрешността на катедралата, където Волфганг насочва вниманието ни към изящните изкусно изрисувани витражи, които превръщат храма в произведение на изкуството. Палим свещ и се спираме пред стъклото, изписано от големия немски художник Герхард Рихтер. За пореден път се убеждавам в най-големия плюс на пътуването по време на тези смутни времена – разполагаш със световноизвестни туристически забележителности, обикновено препълнени със стотици посетители, изцяло за себе си. Кьолнската катедрала не правеше изключение и бяхме сами сред великолепието на историческата сграда.

По-нататък предстои още един, малко по-фронтален сблъсък с местната култура. Точно до катедралата се помещава Museum Ludwig, любима дестинация на всички любители на изкуството. Интересното обаче започва след него, където група служители в светлоотразителни жилетки охраняват периметър от около 200 кв. метра и не допускат никой да премине през тази част на площада. Оказва се, че отдолу се намира концертна зала, която заради ,,гениално” инженерно решение е построена под пешеходната зона на града. Следователно, по време на концерт, публиката слуша нещо като самоделна колаборация между оркестъра на сцената и стъпките на преминаващите кьолнчани (кьолнци, кьолнаджии?). Потискам инстинктивното си желание да се включа в представлението и следвам гидовете си към прочутия мост над Рейн, след който се разкрива гледката, увековечена в хиляди тениски, магнитчета, пощенски картички и снимки. Мостът почти видимо скрибуца под тежестта на десетките хиляди катинари, закачени по него от влюбени двойки. Волфганг предлага бас кой ще намери най-старото катинарче. Задачата далеч не е лесна, тъй като в течение на годините са се трупали един върху друг, а на много от тях отдавна не се четат буквите. Гордо показвам катинар от 2002 г., но ентусиазмът ми секва при вида на находка от края на миналия век…

Част от десетките хиляди катинари на моста
Част от десетките хиляди катинари на моста

Завършваме деня с разходка по Главната на Кьолн. Както се изрази Волфганг, ,,Раят на консуматорството”. Гледката на десетки лъскави магазини бързо ни омръзва и се мятаме в колата. А сега накъде? Водят ме да пробвам най-добрия сладолед в цяла Германия, по думите на моите домакини. Е, не знам дали няма по-добър някъде по страната, но този определено заема призово място сред пробваните досега.

Миг по-късно вече летим по прословутите немски магистрали без ограничение на скоростта и докато се усетя, вече сме в Бад Хонеф, моя дом за следващите три дни. Отбиваме се набързо до Графенверт, остров на Рейн, по чието течение се движи почти през цялото време и моят маршрут. Наслаждаваме се на свежия въздух и абсолютната тишина, нарушавана единствено от време на време от сирените на круизните корабчета, плаващи на север към Дюселдорф. За финал изпиваме по бира в бара на университета, преди да потънем в царството на Морфей, за да съберем сили за следващия ден…

Може би най-популярният изглед към Кьолн
Може би най-популярният изглед към Кьолн

В следващата част четете за родния град на Бетовен и Харибо, както и за първите ми впечатления за Баден Вюртемберг, провинцията с най-висок жизнен стандарт в Германия./ПловдивПрес

Още новини по темата

На път с Христо Колев: Из кърджалийските потайности или защо няма друго място като Родопите, част 2

На път с Христо Колев: Из кърджалийските потайности или защо няма друго място като Родопите, част 1

На път с Христо Колев: Португалия – едно пътуване до края на Европа, част 3

На път с Христо Колев: Португалия – едно пътуване до края на Европа, част 2

На път с Христо Колев: Португалия – едно пътуване до края на Европа, част 1

На път с Христо Колев: Бавария – много смях, повече бира и един министър, част 2

На път с Христо Колев: Бавария – много смях, повече бирa и един министър, част 1

На път с Христо Колев: За калмарите в Атина или защо трябва да обичаме Гърция, част 2

На път с Христо Колев: За калмарите в Атина или защо трябва да обичаме Гърция, част 1

На път с Христо Колев: Как Констанца ми открадна обувките

На път с Христо Колев: С аромат на вафли, лалета и още нещо, част 2

На път с Христо Колев: С аромат на вафли, лалета и още нещо, част 1

 

ПИМК БИЛД

Коментари

Коментари

ПИМК БИЛД

Категории

Времето

Анкети

Ще се ваксинирате ли срещу коронавирус?

Покажи резултатите

Зареждане ... Зареждане ...