Quantcast
Новини Пловдив » Важно » На път с Христо Колев: 10 дни по немското БДЖ или как Германия се оказа по-пъстра, отколкото смятах – част 2
Важно Маршрути Маршрути Посоки

На път с Христо Колев: 10 дни по немското БДЖ или как Германия се оказа по-пъстра, отколкото смятах – част 2

Красивият център на Бад Хонеф
Красивият център на Бад Хонеф

На път с Христо Колев е новата рубрика на ПловдивПрес, която реализираме съвместно с младия пътешественик Христо Колев. Младежът е възпитаник на елитната ЕГ „Пловдив“, а в момента учи във Франкфурт. 

Като всеки любознателен възпитаник на Английската гимназия Христо няма търпение да опознае света. И го прави доста успешно досега, като съчетава ученето и обиколките из непознати места, които превръща в увлекателни пътеписи в личния си блог, който е кръстил  СВЕТОВЪРВЕЖ.

ПловдивПрес и Христо ще водят читателите си всеки уикенд из близки и далечни дестинации, една от друга по-интересни. 
Приятно четене!


Три дни от пътуването ми бяха отредени на най-южната част на провинция Северен Рейн-Вестфалия. Бад Хонеф е малко градче, кацнало на самата граница със съседната област – Райнланд-Пфалц. Тук се намира и реномираният IUBH University of Applied Sciences, където моите домакини разучаваха тънкостите на хотелиерския бизнес. След обилна закуска при Волфганг, включваща и донесения от мен ароматен български чай, лекциите на моите приятели започнаха, а аз се впуснах в изследване на градчето.

Бад Хонеф е прочут с минералните си извори, които привличат многобройни посетители на т.нар. ,,медицински туризъм”. Сам по себе си представлява спретнат малък град със сладурски къщички и тесни улички. Зад изящните огради обаче живеят някои от най-богатите хора в областта, а и в цяла Германия. Много състоятелни пенсионери избират да прекарат старините си именно тук, което значително повишава средната възраст на пешеходците, които срещам по улиците. Срещат се и пословичните немски семейства, сякаш извадени от приказка, които в идеален синхрон карат колела по безупречните улички на тихото градче. Разходката ми ме отвежда до Рьондорф, най-красивия квартал на Бад Хонеф. Тук гледките са като от пощенска картичка, сякаш по поръчка грее усмихнато октомврийско слънце, а над главата ми се извисва Драхенфелс, един от седемте хълма, обграждащи града. Абсолютна идилия!

Пейзажът в Рьондорф
Пейзажът в Рьондорф

Любопитно инженерно решение – църква по средата на пътното платно
Любопитно инженерно решение – църква по средата на пътното платно

Стигам до визитката на Рьондорф – църквата ,,Мариенкапеле”. Повдигам вежди при вида на необичайното градско планиране – двете платна на централната улица на Бад Хонеф описват нещо като полукръг, за да отворят място на малката църква, построена точно по средата на пътя.

Наближава обяд, решавам да хвана автобус обратно към центъра. Намирам съответната спирка и чета разписанието. Предстоят ми 15 минути чакане. Няма проблем, облягам се на оградата на близкия магазин и съзерцавам разноцветните къщички около мен. На 20-ата минута леко се изнервям и взимам решение да се върна пеш. Законът на Мърфи за пореден път доказва правотата си и лелеяният автобус ме подминава, когато съм се отдалечил на едва 100 метра от спирката. Дишам и издишам дълбоко. Поздравявам се с усмихната баба. В Бад Хонеф няма място за лошо настроение. Пускам пощенска картичка и отивам на обяд с Ая и Воле.

Още един кадър на църквата в Рьондорф
Още един кадър на църквата в Рьондорф

 

Центърът на Бад Хонеф
Центърът на Бад Хонеф

След вкусен обяд по френски е време за следобедните лекции, а аз се отправям към поредната местна забележителност – остров Графенверт, този път на дневна светлина. Оказва се, че това е всъщност голям парк, който при хубаво време е любимо място на местните за разходка и спорт. Рейн тук е разделена на 3 от този и съседния остров, между които и минава границата на двете провинции. По дърветата на острова се редуват всички оттенъци на оранжевото и златистото, а гледката към Драхенфелс спира дъха. Неусетно достигам края на острова, където каменист плаж води директно до водите на Рейн. Бъркам вътре, но бързо се разкайвам за постъпката си, когато ледени иглички пронизват ръката ми. Отскачам рязко, с което предизвиквам бурен изблик на смях от страна на двама дядовци, които минават наблизо.

Златна немска есен
Златна немска есен

 

На брега на Рейн
На брега на Рейн

16,30 часа е, а навън вече се свечерява. Взимаме почти на бегом надлеза към малката гара на Бад Хонеф, за да стигнем навреме за Straßenbahn-a до Бон. Това е нещо като междуградски трамвай, който в Бон се превръща в метро. Железопътната линия се вие живописно покрай бреговете на Рейн, а залязващото слънце позлатява водите на най-дългата немска река. Както вече споменах, настоящото ми пътуване е своеобразна експедиция по течението на Рейн, като следващата ни спирка не прави изключение – един от най-старите университетски центрове на Германия и столица на ФРГ до 1990 година. Добре дошли в Бон!

Не съвсем по план слизаме на една от по-отдалечените гари на града. Над главите ни се извисяват сградите на хотел ,,Мариот” и Световния Конгресен Център. Бон ни респектира от пръв поглед. В сумрака и при почти пълната липса на хора пейзажът е още по-внушителен. Скоро излизаме на крайбрежната алея. Както може да се досетите, реката е Рейн, а посоката – историческото сърце на града. Унасяме се в разговори за Азия, а оттам и за общата ни страст – пътешествията. Анелия е най-пътувалият човек, когото познавам, и това е още една причина винаги да си намираме повече от интересни теми за разговор. Спокойната обстановка около реката и далечните светлини на града още повече правят разходката още по-приятна.

Световният конферентен център, Бон
Световният конферентен център, Бон

Гледка от модерната част на БонГледка от модерната част на Бон

В Бон си припомням още веднъж една от най-типичните черти на германците, а именно физическата активност. От най-забутаното селце до многомилионния Берлин, почти всеки, на всякаква възраст и с каквото и да е занимание в живота, сутрин или вечер нахлузва спортния клин и се отправя на крос или велопоход. Често можеш да видиш цели кохорти от млади и стари, които кръстосват пешеходните зони на градовете, като крайбрежната алея на Бон не беше изключение. Скоро достигаме средновековните крепостни стени на града, след които започва и сградата на университета. Това е една от най-старите и уважавани институции в страната и Европа, която е дала на света личности като Конрад Аденауер, Бетовен, Ницше, Карл Маркс, Хайнрих Хайне и много други. Дори и през нощта университетът поразява с мащабите си. Тук се сблъскваме с друго любопитно инженерно решение – някъде непосредствено след факултета по египтология една от главните улици на града решава да премине точно ПРЕЗ университета, като един от коридорите просто се простира над главния булевард…

Университетът с улицата през него
Университетът с улицата през него

Навлизаме по-навътре в сърцето на Бон и внезапно пред нас се изпречва още една негова легенда, само че съвременна и с далеч по-сладък вкус. Разбира се, става въпрос за любимите на всички желирани мечета ,,Харибо”, чието родно място е именно рейнският град. Ханс Рийгел от Бон (името е формирано от първите две букви на трите думи) създал първите бонбони през далечната 1922 година, без да подозира за световната им слава в наши дни. Не устоявам да изкушението и хлътвам във фирмения магазин. Няма да издавам подробности, но нека кажем, че изпитвах сериозни трудности със закопчаването на раницата си след това.

Добре дошли в Рая, част втора
Добре дошли в Рая, част втора

От желираните мечета правим рязък завой към една далеч по-екзотична култура – вмъкваме се в японско кафене в съседство, за да пием автентична тапиока (още позната като ,,bubble tea”). Това е студен чай с разнообразни вкусове, популярен по Южна и Източна Азия, като в него има парченца от разнообразни овкусители. Избирам несполучлива комбинация от портокал, мед, кокос и лимон. Ая залага на матча, което се оказва в пъти по-успешно. Бележка към себе си – следващия път слушай експерта. Продължаваме към главната улица на града, където типично в наш стил се забиваме в книжарницата. ,,Талия” в Бон обаче далеч не е поредният магазин. Разположена в елегантна средновековна сграда, тя има четири етажа, свързани със сложна мрежа от ескалатори. По богато изрисуваните и украсени тавани висят пищни полилеи, книжарницата разполага с кафе и дори малък киносалон.

Част от великолепието на мястото, или част трета на "Добре дошли в Рая”
Част от великолепието на мястото, или част трета на „Добре дошли в Рая”

И за незапознатия читател няма да е трудно да се досети, че прекарваме в книжарницата далеч повече време от планираното, а щом излизаме от нея, стомасите ни безпогрешно ни насочват в посока ,,Ичибан Нудълбар”, където е време да продължим азиатската вечер с прословутите рамен. Тук се вслушвам в препоръката и взимам супа с гьоза-рамен. Гьоза са топчета от кайма, оваляни в брашно, запържени и добавени в супата. Раменът представлява пшенични ,,изтеглени” спагетоподобни нудли. Добавени са множество зеленчуци, както и тъмнозелени водорасли, при вида на които повдигам въпросително вежди. Скептицизмът ми се оказва напълно необоснован, тъй като ястието е повече от великолепно. Атмосферата в заведението определено допълва изживяването – всички стени са изпъстрени с традиционни японски изображения, които поне за миг ни прехвърлят на другия край на света, в страната на Изгряващото слънце. Тук се справям далеч по-добре с клечките, отбелязвам наум сериозен прогрес спрямо миналата седмица в Аахен. По това време ни застига и новината за втория локдаун в Германия – от 2 ноември се забраняват туристическите пътувания, а ресторанти, барове и кафенета хлопват кепенците. Усмихвам се смутено, но с облекчение – втори ноември е датата, която съм избрал за край на пътешествието си. Жив късмет…

Вечерната разходка по Бон продължава и скоро достигаме родния дом на може би най-известния жител в историята на града – Лудвиг ван Бетовен, легендарният композитор, оставил своята непреходна следа в европейската и световната култура. Днес къщата е реставрирана в оригиналния си вид, а точно до нея е запазена и все още функционира печално известната кръчма, която обичал да посещава бащата на Бетовен. Хиляди хора минават ежедневно оттук, без да обърнат особено внимание на мястото, но това е задължителна спирка на всеки, дошъл да посети Бон. Щракваме снимка за спомен и продължаваме.

Родният дом на големия композитор
Родният дом на големия композитор

Из улиците на нощен Бон

Из улиците на нощен Бон

Заключение след разходката по Бон – харесвам града повече от другите в провинцията, видени до този момент. Усещам го някак уютен и събран, богат на история и култура, но без да е твърде голям и препълнен с хора като Кьолн, например. След последен тегел по центъра се отправяме към една от спирките на метрото. Който е чел внимателно, знае, че по чудодеен начин то впоследствие се превръща в трамвай, който е по-скоро влак, който от своя страна ни връща в Бад Хонеф. Лягам си тотално изтощен, но безкрайно доволен от страхотния ден. А трябва да събирам сили, защото ме очаква най-големият преход от моята програма.

Сутринта на шестия ден от пътуването започва повече от обещаващо. Закусваме в сладурско кафе, където забивам сандвич с пресни зеленчуци и перфектен по всички критерии горещ шоколад. След този отличен старт на деня, е време да се сбогувам с моята домакиня и китното градче в полите на Седемте хълма, за да се кача на експреса за Кобленц, в съседната провинция Райнланд-Пфалц. Този участък от пътя не го отразявам въобще, защото имам да правя приравнителен тест за определяне на нивото ми за езиковите курсове по испански в университета. Признавам, че отношението ми е леко безотговорно, можеше най-спокойно да седна и да го направя на компютъра в тихото общежитие на Ая в Бад Хонеф, но това би забавило придвижването ми с няколко часа. След не твърде дълъг размисъл решавам да се придържам към предварително установения план и поемам риска да държа изпита от телефона си във влака. Немските железници са печално известни с почти пълната липса на покритие по време на повечето междуградски участъци. Проучвам картата на маршрута – до Кобленц (около 40 мин.) се движим през равнина, после навлизаме дълбоко в Шварцвалд, планината, от която извира и река Дунав, където обхватът ще е по-скоро в сферата на невероятното. Все ще се оправя за 40 минути, мисля си и уверено отварям теста. ,,Имате два часа за заданието”, изписва се на екрана. Преглъщам. Решавам със замах 70 задачи с избираем отговор за около половин час. Облягам се доволно на седалката. ,,Остават четири теста по слушане с разбиране”. Моля?! Трескаво търся слушалки, нервирам контрольорката и оправям настроението на група баби, пътуващи на съседните седалки. Почти изпускам гарата на Кобленц. На перона завършвам теста, не чувам половината изречения заради минаващите влакове. Тичам да хвана следващия влак – оказва се международен експрес към Цюрих. Блъскам се с намръщени немски чичовци и китайци с огромни куфари. След някое време във вагона се установява онова примирие, което съпътства непознатите хора, пътуващи дълго време заедно в една и съща посока. Освобождава се място и се напъхвам до прозореца. Точно навреме – Рейн прорязва жълто-зелени хълмове, превръщайки пейзажа в сюрреалистична картина, нарушавана тук-там от малки градчета с островърхи къщички. Решавам поредната кръстословица.

След около два часа и половина съм на гарата в Манхайм. Между нас очевидно няма химия – аз я гледам намръщено и не мога да намеря перона си, а тя ме залива с тълпи от бързащи пътници и ситен дъжд. Немските гари, обикновено обзаведени с хиляди нужни и не чак толкова нужни табели, са много лесни за ориентация, но Манхайм прави изключение. На ръба съм да попитам полицаите на единия вход как да намеря коловоз 13, когато те просто се обръщат и хлътват… в тоалетната. Нямам време да ги чакам, правя повторен опит и на магия улучвам правилния перон с влака за Карлсруе, готов да потегли. Настанявам се запъхтян на едно свободно място, когато се сещам, че нямам билет. Покрай цялото бързане с търсене на правилния изход не остана време да си взема, а в Бад Хонеф по някаква причина можеше да се купи билет единствено до Манхайм. Със затаен дъх прекарвам в максимална бдителност 40-те минути до Централна гара на Карлсруе, прекарвам през главата си стотици евентуални оправдания, хич не ми се плаща глоба. Слава Богу, контрол не минава и безпроблемно достигам до града, където ме очаква друг изключително близък приятел – Крис. Тук започва и третият основен етап от моето пътуване по Западна Германия – този по крайните южни и западни части на провинция Баден Вюртемберг, областта с най-висок жизнен стандарт на страната.

Първите ми впечатления от Карлсруе са изключително положителни – широки булеварди, ниски и модерни сгради, много зеленина. Нищо чудно, че е обявен за един от най-зелените градове на Германия. Минаваме покрай зоологическата градина и продължаваме към центъра на града. Карлсруе е средноголям град без особени забележителности, прочут предимно с местния технически университет, признат като един от най-добрите в Европа. Именно тук учи и моят домакин Крис. Продължаваме напред по една от централните улици, за да срещнем една от другите всегермански забележителности – строежи и ремонти по центъра. Почти не съм срещал немски град без отличителните бяло-червени ограждения.

Тъй като не е твърде популярна дестинация, Карлсруе е един от най-спокойните градове, които съм посещавал някога. Напълно отговаря на името си (в превод от немски означава ,,Спокойствието на Карл”). Маркграф Карл Трети Вилхелм през 18 век изгражда тук своята резиденция, откъдето произлиза и названието на града. Спомен за онези времена са дворецът и паркът в центъра, днес любимо място на местните за спорт и срещи с приятели. Там някъде ни хваща и лекият дъждец, който ни мотивира да продължим разглеждането на града, докато все още е възможно. Минаваме през огромния кампус на университета, в който десетки сгради и факултети са разпръснати из дворцовия парк. Кимам одобрително, хубаво място са избрали за кампус.

Дворецът на Карлсруе
Дворецът на Карлсруе

 

Част от кампуса на университета
Част от кампуса на университета

Дъждът се усилва, бързаме към общежитието. Личи си, че Карлсруе се намира в една от най-богатите части на страната. Сградите са внушителни, но не тежки, градът е дружелюбен, идеално място за студенти. В кухнята на общежитието впрягаме несъществуващи кулинарни умения, подхранени от мотивация и най-вече нарастващото къркорене в стомаха, за да създадем сложния кулинарен шедьовър наденички с печени картофи. Лягаме рано, защото на другия ден ни предстои път още по тъмни доби.

Къде ме отведе пътуването ми през последните четири дни от моето западногерманско начинание и какви приключения преживях през тях, четете в следващата част./ПловдивПрес

На път с Христо Колев: 10 дни по немското БДЖ или как Германия се оказа по-пъстра, отколкото смятах – част 1

На път с Христо Колев: Из кърджалийските потайности или защо няма друго място като Родопите, част 2

На път с Христо Колев: Из кърджалийските потайности или защо няма друго място като Родопите, част 1

На път с Христо Колев: Португалия – едно пътуване до края на Европа, част 3

На път с Христо Колев: Португалия – едно пътуване до края на Европа, част 2

На път с Христо Колев: Португалия – едно пътуване до края на Европа, част 1

На път с Христо Колев: Бавария – много смях, повече бира и един министър, част 2

На път с Христо Колев: Бавария – много смях, повече бирa и един министър, част 1

На път с Христо Колев: За калмарите в Атина или защо трябва да обичаме Гърция, част 2

На път с Христо Колев: За калмарите в Атина или защо трябва да обичаме Гърция, част 1

На път с Христо Колев: С аромат на вафли, лалета и още нещо, част 2

На път с Христо Колев: С аромат на вафли, лалета и още нещо, част 1

 

ПИМК БИЛД

Коментари

Коментари

ПИМК БИЛД

Категории

Времето

Анкети

Ще се ваксинирате ли срещу коронавирус?

Покажи резултатите

Зареждане ... Зареждане ...