Quantcast
Новини Пловдив » Култура » Димовски счупи мълчанието с 13 невръстни разказа
Важно Книги Култура

Димовски счупи мълчанието с 13 невръстни разказа

Красимир Димовски
Красимир Димовски

След близо 30 години мълчание писателят и карикатурист Красимир Димовски проговори. По-точно започна да предсказва миналото през очите децата. Книгата „Момичето, което предсказваше миналото“ на дългокосия разказвач ще бъде в книжарниците на 18 май. Сборникът с 13 невръстни разказа, както сам ги определя писателят, е издание на ИК „Хермес“.

Разказите на Красимир Димовски направо изтърбушват пространствено-времевия континум, а читателят едва си поема дъх след всеки ред и даже няма време да се чуди миналото напред ли е и дали бъдещето не е далече зад нас.

Защо „13 невръстни разказа“?

Аз знам. Защото мога да предсказвам миналото. И знам, че това, дето ще е било, и онова, дето беше да бъде, е едно. И виси. То е игра. Той си играе.

Из „Момичето, което предсказваше миналото“

Може ли да се предскаже миналото и да си спомним бъдещето? Защо светът е все още толкова неподреден като в детска игра? И защо Бог не е това, за което го мислим?

Отговорите може да са скрити в тези 13 великолепни разказа, в които децата разказват съпреживения свят на възрастните. Разкази от деца за възрастни. 13 наситени с драматизъм истории, белязани от неповторимия стил, роден от детското въображение, характерен за прозата на Красимир Димовски. Това са разкази за любовта и омразата, за страстта към летене и страстта към унищожение, за женската красота като еротика, провокация и вдъхновение, за смъртта и безсмъртието.

12-те истории са разказани от момчета, а 13-ата – от момиче, което знае възрастта на Бог.

 

Отзиви за книгата

Красимир Димовски е от моето поколение писатели. И мога да кажа, че той беше най-добрият. Но докато през тези трийсет години ние издавахме книга след книга, той мълча – и се появява пред читателите истински чак сега. Но само как се завръща!

Тези тринайсет разказа от сборника „Момичето, което предсказваше миналото“ представляват почти немислима смес между писането на Габриел Гарсия Маркес и Андрей Платонов. Маркес умееше да разглобява и да сглобява света по неподражаем начин. А Платонов усещаше думите като живи същества, опитомяваше ги и ги пускаше сами да търсят пътечките си.

В разказите на Димовски има и едното, и другото. И аз съм щастлив, че сега тази книга е в ръцете ви.

Деян Енев

 

Натрупани мълчания. Повече от 30 години Красимир Димовски мълчи, за да избухне талантът му в прекрасния сборник с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“. Кратки по обем, но поетични по смисъл и съдържание. През погледа на детското светоусещане светът на възрастните изглежда различен, объркан и понякога необясним. Може би Бог така го е подредил. А кой е Бог и какви са неговите послания, ще разчетете в тринайсетте „невръстни“ разказа в сборника.

Стойо Вартоломеев

 

Разказите на Красимир Димовски отварят очите на своите читатели за божествения детски поглед към света около нас. Поглед, който всички сме имали, но в изкушенията на биографичния път сме изгубили, забравили или потиснали. Връщането към него носи радост, възстановява хармонията, открива ни мъдростта на естеството. А разказите са градивни камъни на българския магически реализъм.

Младен Влашки

 За автора

Красимир Димовски е израснал в Яврово, между голямата планина Могила и малката Могилчица. Място географски тясно, но достатъчно широко, за да побере образите на света, които си спомнят бъдещето и предсказват миналото. Истории, пропити с неповторимия стил на автора, събрани в настоящата книга „Момичето, което предсказваше миналото“.

Автор е на сборниците „Ние, кавалеристите“  и „Райската градина“.

Премиерата

От 11 до 24 май Издателска къща „Хермес“ организира станалите вече традиционни Дни на българската книга, като всяка седмица ще бъде публикувано ново заглавие от български писател. Сред тях е „Момичето, което предсказваше миналото“ – сборник с разкази от журналиста и писател Красимир Димовски. Книгата ще бъде представена в Пловдив на 16 юни в Културен център-музей „Тракарт“, като част от културната програма на „Пловдив чете“.


 Момчетата умеят да разказват, а момичетата да предсказват

 Разговор с Красимир Димовски и Стойо Вартоломеев за книгата „Момичето, което предсказваше миналото“

От 18 май Красимир Димовски ще наруши дългото литературно мълчание със сборника „Момичето, което предсказваше миналото“. По този повод поканихме автора и редактора на книгата Стойо Вартоломеев да споделят малко повече за работата по нея, за включените разкази и къде се крие тайната на въздействащите им послания.

          

– Г-н Димовски, израснал сте в село Яврово, цветът от детството Ви там се прецежда през цялото ваше творчество. Това достатъчна причина ли е да си измислите един свят?

– Да. И достатъчна вина. Понякога първите десет години стигат, за да заредят въображението доживот. Другото е натрупване. И осмисляне. Всъщност не знам дали осмислянето е за добро.

– Яврово неизбежно се свързва с двама големи мъже – Николай Хайтов и Борис Димовски. Къде се крие магията на това село да ражда творци?

– То е на хиляда метра над морето, близо до слънцето. Понякога поема повече светлина и изпуска излишъка, който попива в някои хора. Усещането е като за вдъхновение.

– Книгата ви с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“ се изчита на един дъх, историите са увлекателни, но далеч надскачат регионалното,  носят общочовешки идеи…

– Смисълът е да разказваш простичко, но да внушаваш сложни неща. Не е необходимо да разхождаш героите си между Вашингтон и Пекин, за да опиташ да осмислиш света, човека и късчето вселена над него. Малката география между двете планини в Яврово  – Могила и Могилчица, е достатъчна, поне за мен, за да си изградя световете. И в разказите, и в новелите, и в романа. Там е побран достатъчно цвят и мирис, които могат да събудят мисълта и да я оцапат с небе.

– Защо избрахте този оригинален, нестандартен подход – деца да разказват за света на възрастните, а не обичайното – възрастните да разказват за детството си?

– Какъв е смисълът да се омиляваш по отминалото детство? Това си е лична тъга. А за да посегнеш към перото, трябва да си узрял за тъгата на въображението.

– Разказите ви са наситени с драматизъм, с общочовешки страсти, с любов, с покоряващата женска красота, с еротика, със смърт и порив към летене… И всичко това разказано от деца. Не е ли смущаващо?

– Не. Детето опоетизира и най-драматичното, така жестокият свят става приемлив. Дори привлекателен. Детето има инстинкти, които впоследствие  при нас закърняват. Детето има мъдрост, която си е донесло от оня свят, от който се е появило, и тя е още прясна. После се вмирисва, разлага се и изчезва. Детето слуша гласове, за които нашите уши са закърнели.

– И накрая разбираме, че детето знае кой е Бог. Оказва се, че Бог не е това, за което го мислим. Но прозрението е на момиче…

– На момиче е, да. В книгата има 12 истории, разказани от момчета, а последният, 13-ият разказ е от момиче. Момчетата умеят да разказват, а момичетата – да предсказват.

– За разказите Ви Деян Енев казва, че представляват почти немислима смес между писането на Габриел Гарсия Маркес и Андрей Платонов.

– Ще опитам да му се доверя. Деян е най-големият майстор на късия разказ, а за щастие – и мой приятел.

– Изминали са много години от първите ви книги до това интригуващо завръщане. Защо изведнъж решихте да се появите?

– Няма някакъв свръхестествен повод. През годините просто си пишех, без да го споделям. Въпрос на характер. Допада ми, например, когато имам време да си стоя в най-тъмната част на бара, да си отпивам и размишлявам. Светлината на прожекторите ме дразни. Да я обичаш е въпрос на талант. Когато най-после занесох написаното на моя издател Стойо Вартоломеев, той се хвана за главата. Каза ми: „Та ти ми носиш цели три книги!“ Приех го като комплимент.

– Г-н Вартоломеев, може ли да ни споделите своите впечатления от книгата? С какво се отличават текстовете в „Момичето, което предсказваше миналото“?

– Интересното в книгата е, че авторът е съхранил тези истории и им е предал много въздействащ литературен вид. Разказите са хем драматични, защото носят болка, рана, която трябва да се излекува, хем романтични, защото в тях има някаква мечта, която героят преследва.

Много характерна за този сборник е и доминацията на поетичността. „Момичето, което предсказваше миналото“ е един поетичен сборник в проза. А поезия започва от детската фантазия, от детското светоусещане, от това, което децата си въобразяват, че се случва. И затова книгата е много четивна.

Още нещо, което прави впечатление от професионална гледна точка. Красимир Димовски е много добър стилист. В поезията се работи по този начин. В поезията всяка дума е дума на място, т.е. в неговите разкази няма излишни думи. Те са кратки, стегнати, с много силни финали. И който и разказ да разгледате, виждате, че поантата, финалът е онова, което го осмисля.

Йордан Радичков има един коментар за разказа като жанр. Той казва: „Разказът е като бягане на 100 метра – бягаш и нямаш време да се озърташ“. В „Момичето, което предсказваше миналото“ имаме точно това – стегнат сюжет, добре уловена история и ефектен финал. Всеки разказ сам по себе си носи съответното послание – било то за любовта, за самотата, за фантазията да полетиш. Но когато наредиш разказите един до друг, се получава целият пъзел, цялостното внушение на сборника. Той е изцяло фокусиран върху персонажите, върху селото с магическо минало, история и настояще. И това прави „Момичето, което предсказваше миналото“ много добра литература.

– В своя кратък текст към книгата вие също коментирате дългото мълчание на Красимир Димовски. Може ли да споделите малко повече?

– Димовски е част от поколението, което дебютира преди повече от 30 години, когато младите тогава писатели издадоха първите си книги. Деян Енев – също част от това поколение – споделя: Красимир Димовски е от моето поколение писатели. И мога да кажа, че той беше най-добрият. Но докато през тези трийсет години ние издавахме книга след книга, той мълча – и се появява пред читателите истински чак сега. Но само как се завръща!

И мисля, че той е прав. В този сборник има натрупани мълчания. Има уж пропуснати тактове на писане, но непропуснати тактове на натрупване. И затова смятам, че е толкова експресивен и въздействащ./ПловдивПрес

ПИМК БИЛД

Коментари

Коментари

ПИМК БИЛД
Мусала Софт

Категории

Времето

Анкети

Одобрявате ли състава на служебното правителство?

Покажи резултатите

Зареждане ... Зареждане ...