Quantcast
Новини Пловдив » България » Софийският апелативен съд призна Врана за собственост на Сакскобургготски
България Важно Съд и Прокуратура

Софийският апелативен съд призна Врана за собственост на Сакскобургготски

Симеон Сакскобургготски
Симеон Сакскобургготски

Софийският апелативен съд (САС) призна, че Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза са собственици на парка и двореца „Врана“ и отхвърли претенциите на държавата, съобщи lex.

Решението е второто в този смисъл, след като миналата година Върховният касационен съд (ВКС) окончателно прие, че т. нар. Царска Бистрица е собственост на наследниците на бившите български монарси. Именно тогава ВКС обърна практиката, след като преди това дъpжaвaтa беше призната за собственик на “Kpичим”, “Ситняково” и “Саръгьол” и нa бившeтo cтoпaнcтвo нa УБO ĸpaй “Bpaнa”.

Пробивът дойде, тъй като по делото за „Царска Бистрица“ ВКС за първи път уважи искането на защитата на Сакскобургготски да бъде попитан Конституционният съд (КС) какъв е ефектът от решението му, с което през 1998 г. обяви за противоконституционен Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници (ЗОДСИСБЦ). КС се произнесе и прие, че закони като него трябва да се считат за невалидни от приемането на новата Конституция през 1991 г.

Държавата твърди, че е придобила двореца „Врана“ на три основания. И трите са отхвърлени от апелативните съдии Иво Дачев (председател на състава), Мария Георгиева и Асен Воденичаров (докладчик).

„За да се приеме, че ищецът (държавата – бел. ред.) е собственик на имота, трябва да бъде доказано осъществяването на придобивен способ, въз основа на който ищецът да е придобил правото на собственост върху имота и да притежава това право на собственост към момента на предявяване на иска“, обясняват те.

Държавата твърди, че е придобила „Врана“ първо въз основа на акт за държавна собственост от 1989 г., когато Република България се е легитимирала като собственик на недвижим имот „Парк Врана” заедно с находящите се в него сгради. Второто, което твърди тя, е, че „изначално” имотите са били държавна собственост, а правата ѝ са упражнявани от Интендантството на цивилната листа.

Третото придобивно основание, което сочи държавата, е, че е станала собственик по силата на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници от 1947 г. А решението на КС от 1998 г., с което законът беше обявен за противоконституционен, е без практическо значение, тъй като няма реституционен характер.

По отношение на акта за държавна собственост 1989 г. САС заявява, че той само констатира собственост, но не води до придобиване на такава. „Като всички останали субекти, Държавата придобива право на собственост чрез сделка, по давност или по друг начин, уреден в закона (чл. 77 от ЗС). В представения по делото Акт за държавна собственост № 1208/12.04.1989 г. не е отразено на какво правно основание Държавата е станала собственик на актуваните имоти – въз основа на сделка, по давност или въз основа на друг уреден в закона придобивен способ, а е посочено, че имотът е „одържавен” на 12.04.1989 г., за да може от самия акт да се установи материализиран преди съставянето му придобивен способ“, пишат апелативните съдии.

После отхвърлят и твърдението, че дворецът и паркът „Врана“ изначално са били държавни, защото били строени върху държавна земя и за нуждите на държавата.

„За да бъде доказано придобиване на собствеността по този придобивен способ, следва да се докажат следните обстоятелства: че теренът, върху който са строени сградите, е държавен и че строителството на сградите е извършено от държавата със средства от държавния бюджет“, обяснява САС. И констатира, че собственик на терена, върху който са били построени сградите, е цар Фердинанд I, „който е придобил собствеността въз основа на множество извършени прехвърлителни сделки, с които е изкупувал отделни имоти, при окрупняването на които е възникнал дворцовият комплекс „Врана” във вида, в който същият е бил одържавен през 1946 г.“.

„Придобиването на отделните поземлените имоти е извършено в периода от 1899 г. до 1915 г. чрез сделки за покупко-продажба на недвижими имоти, извършени във формата на крепостни актове, частни продавателни записи и спогодителни протоколи“, пише в решението. То стъпва и на показания на свидетели –родственици на близки на царското семейство по онова време. „Макар и да не възпроизвеждат преки впечатления (което е невъзможно към момента с оглед отдалечеността във времето на фактите, подлежащи на установяване и продължителността на човешкия живот) се кредитират от съда, тъй като установяват безпротиворечиво едни и същи факти. Показанията на всеки свидетел са вътрешно непротиворечиви, а показанията на всички свидетели в тяхната съвкупност са еднозначни и не си противоречат. Показанията на свидетелите възпроизвеждат факти, които свидетелите знаят от свои изключително близки родственици, които са възприели тези факти пряко“, обяснява САС.

Апелативният съд констатира, че държавата, освен че не е доказала да е била собственик на терена, върху който са построени сградите, не е доказала и че строителството е извършено от нея със средства от бюджета в периода от 1903 г. до 1914 г. Изследвани са всички бюджети на държавата и там няма перо за строителството на „Врана“. „От събраните по делото доказателства се установява, че Дворец „Врана“ е построен с лични средства на българския владетел Фердинанд. Тези лични средства за строителство на сградата са били от цивилната листа на царя (отпускана ежегодно като заплата/възнаграждение на монарха) и от личните средства, получени от майка му княгиня Клементина, както и получен личен заем от руското правителство. Това се установява от разпитаните по делото свидетели, като първоначално е построен старият дворец – ловна хижа за удовлетворяване ловната страст на монарха, а по-късно е построен и новият дворец за удовлетворяване нуждите на семейството на монарха за отдих и туризъм“, заявява САС.

Един от споровете по делото е за функциите на Интендантството на цивилната листа, тъй като държавата показва нотариален акт за собственост от 1928 г., който не е подписан от нотариус (поради което е и без каквото и да било правно значение, констатира САС), но е съставен на името на интендантството. Голяма част от решението на САС е посветено именно на статута на тази институция и съдържа сериозен исторически и правен анализ.

Основното, което заключават апелативните съдии, е, че Интендантството на цивилната листа е управлявало и стопанисвало както частните имоти на царя, така и тези държавни имоти, които са му били предоставени за ползване в качеството му на държавен глава. То категорично не може да ги придобие по давност заради принципа, че „на когото е възложено управлението или представителството на чуждо имущество, не може да свои това имущество против онзи, когото представлява или от чието име и за чиято сметка управлява това имущество“.

За твърдението на държавата, че е придобила „Врана“ въз основа на закона от 1947 г., САС посочва, че именно фактът, че тогава е приет специален закон за одържавяване, показва, че имотите преди това са били на царя. „Фактът, че е приет нарочен закон, по силата на който имотите на бившите царе Фердинанд и Борис III и техните семейства, са обявени за държавна собственост, е основание да бъде прието, че до влизане в сила на ЗОДСИСБЦ държавата не е притежавала имотите на друго основание. Няма как Държавата към този момент да е била собственик на процесните имоти и да приеме нарочен закон за обявяване държавна собственост на имоти, вече придобити от нея чрез друг придобивен способ“, пише в решението.

А след това стъпвайки на решението на КС, апелативните съдии заявяват: „ЗОДСИСБЦ, като материализира придобивното основание, осъществено в полза на държавата (придобиване по силата на акта – ех lege), се явява правният акт, въз основа на който държавата се легитимира като собственик. Същевременно самият закон, до отмяната му с Решение № 12/04.06.1998 г. на КС, се явява документът, с който държавата удостоверява правото си на собственост и легитимира държавата като собственик. Доколкото обаче ЗОДСИСБЦ е прогласен за противоконституционен като формален закон е невалиден от момента на издаването си, а в настоящия случай, с влизане в сила на Конституцията от 1991 г., доколкото е заварен от нея (в този смисъл Решение 3 от 28.04.2020 г. на КС по конституционно дело 5 от 2019 г.)“.

Апелативните съди обясняват, че настъпилата от влизане в сила на действащата Конституция невалидност на ЗОДСИСБЦ дава правото на лицата, които са притежавали правото на собственост върху имота към момента на влизане на закона в сила, да я възстановят.

„В хипотези, при които правните последици на определено придобивно основание са настъпили, но впоследствие самото придобивно основание е отречено, действа принципът за възстановяване на предишното правно положение. Нарочен акт за възстановяване на предишното правно положение би бил необходим само ако актът, въз основа на който държавата е придобила собствеността, продължава да действа. В този смисъл доводите на процесуалните представители на Българската държава, че процесните имоти към един момент са имали статут на публична държавна собственост, не биха могли да променят извода за настъпилата реституция на предишното правно положение /restitutio ad integrum/“, заявява САС след като напомня, че по делото не се е доказало държавата да е придобила „Врана“ на нито едно от сочените от нея основания.

Решението не е окончателно и може да бъде обжалвано пред ВКС.

ПИМК БИЛД

Коментари

Коментари

ПИМК БИЛД

Категории

Времето

Ще променят ли политическата ситуация поредните предсрочни парламентарни избори?

Покажи резултатите

Начална дата: 01.09.2021 @ 17:40 | Крайна дата: 01.10.2021 @ 17:40

Зареждане ... Зареждане ...