- Един и същи човек писал доноси преди и след 9 септември
- Константин Иречек сам написал донос срещу себе си
- Доносът действа като безотказно оръжие
- През 1893 година българската завист прекосила океана, за да стигне световното изложение в Чикаго
Владимир БАЛЧЕВ продължава в Plovdiv-press.bg своята авторска рубрика „Не забравяй, Пловдив!“, в която разказва важни и интересни моменти от историята на града ни, както и истории за бележити пловдивчани и гости на Пловдив. Всички статиии са плод на изследователската дейност и задълбочените проучвания на Владо Балчев през годините в архивите и в множество чужди библиотеки. Владо Балчев изрови актуална история по вечната тема за доносите и завистта. Излиза, че съвсем не са патент на соца. Или както казва Мъдрецът от Байлово: Ако в България се роди гений…
На 11 януари 1884 година Константин Иречек станал директор на Народната библиотека и музей в София. По това време музеят се помещавал в стара джамия. Навсякъде влага, плесен и мрак. При тези мизерни и по-точно при тези опасни условия трябвало да се съхраняват за поколенията съкровищата на българската култура. Първата работа на новия директор била да се осигури ремонта на сградата.
Тръгнал чехът да търси помощ по кабинетите на министри, държавници и политици. Навсякъде обещавали, че ще помогнат за поправка на старата постройка. Ха днес, ха утре, ха следващата година. Минавало времето без да се прави нищо. Не издържал Иречек и обявил ултиматум – или нова сграда за библиотеката, или директорът ще напусне завинаги България.
След ултиматума последвали нови обещания. И пак никаква промяна.
Тогава Иречек решил да организира свалянето си – сам написал донос за “мошеника Иречек“, който от нищо не отбира и въобще не е професор. Тоест изцяло в стила на българското самоизяждане
Русенският вестник “Селянин“ веднага “глътнал“ апетитната клюка. Намерили се и други умници, които веднага потвърдили, че Константин Иречек е прост и необразован човек…
Ако се заровим из старите документи, ще разберем защо тактиката на Иречек завършила успешно. Ще срещнем завист, омраза, дребнави заяждания, междупартийна злоба. Яко смърди, а няма как да се проветрява. Доноси, клевети, „добронамерени” бележки, рапорти, подшушване в ухото на началството… Без значение дали са анонимни или прилежно подписани.
Административна сграда на световното изложение в Чикаго през 1893 г.
През 1893 г. нашенската завист прекосила и океана. Поводът бил българският павилион на световното изложение в Чикаго. Правителството решило да назначи пловдивчанина Вълко Шопов за управител на нашия павилион. Изведнъж се намерил „бдителен” гражданин, който обяснил, че Вълко Шопов е куц, пълен трезвеник и не знам какъв си още. Оплюването завършва с категоричния призив:
„Прочее, ако не се поправи грешката и се избере достоен представител, ний има много да изгубим от авторитета си… Ще бъдем представени, че всички българи са като г-н Шопова – сакати, лицемери, протестанти, подлизурки и прочее.“
В края на XIX и началото на XX век тръгнали доноси срещу архитект Йосиф Шнитер. Оплюли го, защото бил неподкупен и държал стриктно да се спазват строителните норми, а това ограничавало печалбите на строителните предприемачи, Тръгнали доноси срещу специалиста. Опитали се да го изкарат корумпиран, но нямало кой да им повярва. Обвинили го в непрофесионализъм, но пак нищо не станало.
Накрая строителните предприемачи все пак успели да уволнят градския архитект. Днес можем да обявим крайния резултат – сградите на Йосиф Шнитер повече от век стоят непоклатими в града. Доносите на враговете му събират праха из архивите
От време оно, та чак и днес, доносът действа като безотказно оръжие. Особено когато се използва в подходящия момент. А такъв момент е разкриването на голяма далавера, прочистването на административния апарат и партийни кампании . Тогава отведнъж се надигали „доблестни българи“, готови да покажат на властта „скрития враг“. В началото на доноса авторът обяснявал колко много обича милото си отечество и как иска да отдаде всички си сили за прогреса на България. Само че има „черни души“, които пречат на този прогрес.
Димитър Цончев с екипа пътува към мястото на археологическите разкопки, 1957 г. Държавен архив – Пловдив
През 1946 г. с доноси бил уволнен и видният български археолог Димитър Цончев, директор на Пловдивската народна библиотека и музей в Пловдив. Обвинили го първо, че заделя по-голямата част от средствата за археологически разкопки. Значи, вместо да рови в земята, археологът трябвало да стегне походен музей и с него да тръгне на обиколки из областта, за да възпитава хората.
След това самият музей бил изграден неправилно – в него се показвало как живеят богатите хора в древността, а за живота на бедните нямало нищо
Излиза, че вместо златни и сребърни съдове, трябва да се показват остатъците от примитивни колиби. От друга страна, Димитър Цончев пишел в разни френски и австрийски научни списания и пренебрегвал родния пролетарски печат. Статиите му били неразбираеми за широките народни маси, защото били написани в „буржоазен стил“, достъпен само за специалисти.
През 1943 г. в полицията пристигнал анонимен донос. Учител в Пещерска околия след трета чаша в кръчмата отсякъл, че Хитлер е луд и педераст. Две години по-късно в народната милиция пристигнал нов донос. Като сравнили анонимките, милиционерите разбрали, че са писани от една и съща ръка, сиреч един и същи човек клепа и преди, и след 9 септември. На това му викат призвание…
Пловдив, панорамна снимка от въздуха.
Зареждане ...
