Дали съм видял ужаса на войната от първо лице? Не, не съм. И дано никога да не го видя! Но погледнах през очите на войната.
Видях страхът, видях кошмарите, чух за непрекъснатите заглушителни сирени, видях притеснението на две майки и техните невинни дечица за бащите им, за бабите, дядовците, роднините, приятелите. За всички техни сънародници.
Усетих тяхната безпомощност. Усетих как мислено крещяха. Усетих ненавистта им към агресора. Не, не към руския народ. Не към братята и сестрите им. Не към онези, с които до вчера бяха едно цяло. Към агресора!
Видях стресирани очи. Очи, които бяха видяли толкова много, за толкова кратко. Два дни им бяха необходими, за да осъзнаят, че са на сигурно място, когато се срещнахме. Да усетят, че тук никой не им мисли злото. Че тук имат приятили, на които могат да разчитат.
Единственото, за което ни помолиха беше да им разрешим да ни приготвят тяхна, традиционна вечеря. Да, точно така. За тях беше мечта да вечерят нормално, след като дни наред са се крили в убежища, мазета, железопътни и автобусни гари. Пътували са с дни към неизвестността. Разбира се, за нас беше истинско удоволствие да усетим, че ни допускат до себе си, и че ни приемат за приятели.
Не искам това да продължава. Не искам да стоя безучастно и да гледам, как с аргументите на силата се унищожава цял един народ. Братски, славянски народ. Защото те са същите като нас. Носят същите дрехи, говорят като нас, държат се като нас, разсъждават като нас, празнуват като нас, тъгуват като нас. Имената им са същите. Те също като нас са разделени на фили и фоби. Въпреки, че аз не съм нито едното, нито другото. И да, те също като нас имат особен сантимент към руския народ. Нещо повече – поискаха да ги заведа да видят “Альоша”. В първия момент бях шокиран от това им желание. Но споделиха, че баща им преди 30 години е идвал в Пловдив и показаха негови снимки на паметника. Искаха да повторят това, което беше направил той. Те не мразят Русия, те не мразят руснаците. Както и ние. Но ние сме длъжни да спрем агресора. Длъжни сме да помогнем с каквото можем. Заедно, с всички сили!
Защото знаете ли, изпитах срам. Срамувах се защото нищо не можех да направя, освен да им съдействам със закупуването на билет за Германия и да ги откарам до летището. Защото още на втория ден те разбраха, че тук държавата не реагира адекватно. Не създаде необходимата организация, нямаше никаква адекватна координация. Благодарение на доброволците, тези хора се почувстваха една идея по-спокойни. Сред тях вече си говореха, че не е добре да остават в България.
Срамувах се. Не знаех какво да кажа. Нямаше как да ги убедя да останат, като виждах как се отнасят нашите власти с тях. Дотам достигна безочието на властимащите, че започнаха дори да ги обиждат.
Не искам повече да се срамувам. Искам са се гордея. Да се гордея, че съм направил нещо за тези хора. Децата ми да се гордеят, с постъпките ми.
И не, да стоиш безучастно встрани, не е ненамеса. Груба намеса си е. Категорично заемане на страна си е. Оставяш силния, безумния да унищожи малкия, беззащитния. Баш намеса си е. И така не се постига мир. Напротив – мотивираш още повече агресора, окриляваш го.
И не, помощта която ще изпратим няма да ни въвлече във война. Целият цивилизован свят изпраща помощ. Агресора не е нападнал нито една страна, която изпраща помощ. Нито една! Нито малка, нито голяма. Нито по-силна, нито по-слаба.
Не, не искам повече да се срамувам. Искам това безумие да спре. Час по-скоро!
Затова гласувах категорично и напълно осъзнато за помощ, която трябва да изпратим в Украйна. Истинска помощ, а не виртуална!
П. С. За тези, които ще попитат дали съм внесъл нещо, че ще изнасям, ще отговоря така. Не е моя работа да внасям и изнасям оръжие. Но моята работа е да гласувам за модернизацията на армията ни. И го направих с огромно желание и чиста съвест. Гласувах безпрецедентни бюджети, за да започнем да модернизираме военните си сили.
И да, виждал съм пушка. Виждал съм и много други оръжия. Стрелял съм. И да, знам какво е армия. Знам силата на българския дух и на българския войник! И се гордея, че съм българин!
Зареждане ...
