От Радослав ИВАНОВ
Държа в ръцете си една уникална книга, изумителна дори. Да, не е пресилено. Защото „Призрако, стой!“ на Коала Прес и ПловдивПрес е 144 страници поетичен дебют на пловдивския поет Александър Стоянов. Мир на праха и светлата му душа.
Поезията на Сашо дълги години бе позната на ограничен кръг от негови близки и приятели. (Всъщност не е точно така. Негови стихове са публикувани в самото начало на 90-те в литературния вестник на Пловдивския университет.) Но благодарение на усилията на главния редактор на ПловдивПрес Спас Кузов, най-близък приятел на автора още от студентството, днес творчеството му е събрано с помощта и на други близки приятели, редактирано и подредено от поета Антон Баев и със спомосъществувателството на „АНДИ БГ“ ООД най-после може да покаже на света колко талантлив човек беше Александър Стоянов.
„Стиховете на Александър Стоянов (1970–2008), писани по (университетски аудитории) кръчми и болници през 90-те, са може би най-близо до онова, което се нарича поезия на ъндърграунда. По една или друга причина в Пловдив като че ли липсва подобен тип писане или вероятно то е толкова скрито, че минават години, преди да се появи. Тези стихове са писани върху всичко друго, но не и на пишеща машина или компютър. По хвърчащи листчета, салфетки, случайни хартийки, попадащи също така случайно в ръцете на поета, както възникват и самите текстове. Те са оня модус на поезията, който е свързан с мига, с отмиращия, но уловен и за кратко спасен миг. И ето ги сега в томче – първото им появяване 15 години след смъртта на Сашо и 30 след написването им“, споделя редакторът Антон Баев.
Съдбата на тази книга наистина е изстрадана. От семейството на поета, което трудно приема тежката загуба. От най-близките приятели, които бяха преки свидетели на това как се раждаше поезията на Сашо. Явно духът му е искал така, да мине определено време, раните да позаздравеят, за да направят достойно място на стиховете.
„Нашите вечери обикновено започваха от сутринта: „Дай да ти прочета какво написах“. Събирахме се пред университета малко преди упражненията в 7,30 и след кратка „оперативка“ продължавахме в бистро „Венера“ отсреща. От джобовете му все изскачаха листчета с надраскани стихове. Сашо пишеше навсякъде – в тетрадки, по салфетки, на сметката, цигарената кутия. Даже на парче фазер. Пишеше бързо и припряно, задраскваше, хвърляше. И пак. Все бързаше – да живее, да пише, да пие, да обича. Беше постоянно влюбен – в Петя, в колежките, в Петя. Докрай. Обичаше трагичните герои и силните изживявания. Обичаше живота, силно. Но живееше в свой свят, изграден от стихове и катакомби. До последно отказа да влезе в делника. Стоянов живееше „на дъното“, като подводница, без позивни. Няма приятел, който да не помни „Райската изба“ и „Скитащи демони“ на Александър Стоянов. Стигнеше ли вечерта до тази фаза, нямаше кой да спре Сашо да „изнесе една рецитация“. И се започваше: Момчета!“, пише Спас Кузов – човекът, на когото всъщност дължим тази книга.
Стиховете в поетичния сборник са изключителни. Без капка притеснение мога да кажа, че „Призрако, стой!“ ще бъде поетичното събитие на годината за Пловдив. Защото предлага на читателите истинска, талантлива, разнолика, силно емоционална и дълбоко човешка поезия. От онзи, по-стария и вече изчезващ вид – поезия на изисканото мерено слово, на класическия ритъм и силните рими. Вече не се пише така. Сега стиховете са бели, поточни, сами бягат от рими и ритъм. Сашо не пишеше така. Той беше като динамит. И фразата му беше такава, както ще се убедите, когато разгърнете стихосбирката. Ритмиката беше изключително важна за него, винаги държеше на римата, обичаше неочакваните инверсии. Така създаваше стихове с огромно въздействие.
Пловдив нощем
Нощта набъбва, всичко е стаено.
Прозорците са мътни… Апокрифни
любовниците свалят сутиени
от задомените си нимфи.
Играта на любов е отегчена
от вечните си гумени калъфи.
И таен секс на дози и на смени
любовниците по хотели ръфат.
На еректиралите мозъци в нагона
пленени са душите окосмени,
в олтарите – обсебени икони –
проклели са Исусовите гени.
Прокрадват се настръхнали апаши
и проститутки с погледи-карфици…
Тепетата са стихнали и страшни.
Тепетата са станали вдовици.
Трябва да кажа, че Сашо обичаше силно Пловдив, познаваше всеки камък от калдъръма на Стария град, а ученическите му години са минали по древния мрамор на Античния театър. Но в неговата поезия няма конкретно назовани топоси. Защото той пишеше за състоянията и емоциите, които жадно попиваше от живота. Обичаше силните метафори и ефектните сравнения, но талантът и вдъхновението му ги подбираха много внимателно и интелигентно. Защото Сашо рядко редактираше. Поемите му излизаха наведнъж. Той живееше за този момент. Винаги носеше тетрадка със себе си и когато музата му го споходеше, зарязваше всичко останало и започваше да пише. Рядко съм го виждал да редактира или да търси дума и фраза. При него това ставаше с лекота и напълно естествено. Стиховете сякаш се пишеха сами, като в някакъв странен транс. Защото талантът му беше безграничен.
Криви мълнии
Като малко паве в булеварда
се съмнявам, че водя нанякъде.
Като фас от оплюнчена „Арда“
се търкалям сред пикоч конячен.
Като друсано циганче скитам
в пещерите на градските хълмове.
Като пийнал фелдфебел си ритам
на фуражката кривите мълнии.
Като счупена лампа блещукам.
Като празна бутилка съм счупен.
Като другаде – пак съм си тук
и ме няма – не съм си уютен.
Като сянка на бор се промъквам
в иглолистната пролет набола
във снагите на помисли тънки
и в бедрата на тънки тополи.
Като рошав кълвач издокарвам
немечтания степ на кората.
Като дъб във гората прокарвам
тежка сянка…
И после – нататък…
„Познавах Сашо. И го познавах, и не го опознах. Но като всеки един, до когото се е докоснал той, съм по-богата. С неговата тъга и болка, затаена в ъгъла на усмивката. С ножовете, скрити в топлината на очите. Усилието винаги да влиза в душите на улиците, паветата, дърветата и хората и да осъзнава своята другост, а да я намира у всеки един. Смелостта да обичаш, смелостта да пируваш, смелостта да обвиваш с алкохолни изпарения и да скриваш с цигарен дим, смелостта да мислиш, да проклинаш и въпреки всичко да раждаш изкуство. За него поезията е кръст и вричане, търсене, бродене, ровене, откриване. Тя е начинът му да е, да е в себе си, да докосне другия и да остане, за да звъни, стряска и топли.“ Така го помни близката му колежка от университета и един от съставителите на тази книга Валентина Бойчева.
Поезията на Сашо има свойството да провокира и да не оставя околните безразлични. „Тъй като в нея има и сюжети, има и движение, стремях се същото да се получи и в книгата. Да тръгне с акцентен мотивен цикъл, какъвто са „нощните“ стихове на Сашо. Това впрочем е един dark, много dark поет. После подредих онези „парчета“, в които Александър Стоянов „разговаря“ с други поети, но най-вече със себе си – в ролята си на поет. Струва ми се, че това навреме ще даде представа на читателя за „пристрастията“ на Сашо в поезията“, пише още Антон Баев.
„Недей прощава – неразумна слабост.
Жестоко стана да останеш жив,
а жив да си – еснафска радост,
фалшив е днес венецът ти трънлив.
И има кръв горещо заразена
с бацилите на вечните неща.
Стерилна е кръвта, опитомена,
такава кръв
аз в жилите не ща!“
„За човека и приятеля Сашо мога да говоря дълго, но никога не мога да отделя човека от поета. Може би заради това ми е толкова трудно да измисля няколко думи за неговата поезия. Чрез нея открих един нов свят, свят на любов, на задъхано ежедневие, на пияни нощи след мрачни дни или на светли дни след мрачни нощи. Предметната гнусотия на мръсната улица бавно и неусетно преминава в магическо синьо видение на нощния Пловдив, трудното и несретническо тук и сега се пренася там „горе“, на небето, където се оказва, че е още по-лошо. На пръв поглед поезията на Сашо е тъжна. Тъжно е скрила под своите метафори и интересни словосъчетания мъката, грубостта, неправдата, обидата от всичко, ставащо около нас. Понякога си мисля, че това не е поезия, а кратък вик на човек, чиято съвест не му е омръзнала, чиято обич не си е отишла, чиято човечност е жива и търси сметка на всяко едно безчовечие, дори и божественото“, пише поетът Стоян Владов, също близък приятел и един от съставителите на „Призрако, стой!“.
Райски сън
„Райската изба е пълна с ракия.
Има туршии от всякакъв род.
„Вас ви обслужва Дева Мария“
виждам надпис. Кипи живот.
На всяка маса – тайна вечеря!
Дванайсет юди пият в захлас.
Дванайсет бога стоят начумерени,
безалкохолни, трезвени, пас!
Казвам: „Здравейте, свети аркадаши,
виждам, живеете доста добре,
а на земята на всички алкаши
от скъпата бира им се реве!“
Гледат ме весело, мамка им недна,
Дева Мария ми дава стол.
А аз се чудя къде да седна.
Дванайсет бога, брей, че разкол!
И ми трепери от гняв ръката.
Имат ракия, безплатно тече
за всички светии ракия в реката –
райска река – с брегове от мезе!“
„И сега, ако трябва да кажа най-важното за тези стихове: те са оня обърнат гръб на официалния литературен живот през 90-те, който отнесе камшиците на пренебрежението, сянката на премълчаването, шпалтите на непечатането и още дузина тояги, за да се появи две десетилетия по-късно – не като свидетел на екзекуциите, като свидетелстващ за собственото си пре-раждане“, дава пълната си оценка редакторът Антон Баев.
Зареждане ...
