- Ще изчезнем като народ, защото политиците ни водят към пропастта
„Като погледнеш хората в парламента, една голяма част от тях са неосъдени престъпници. Манталитетът и интелектуалният им капацитет са на нивото на една загубена селска автогара. Вижте лицата им, вижте алчността, това са хора, които освен бита, нищо друго не ги интересува. Те нямат никакви духовни интереси. Духовните им преживявания са свързани само със стомаха.“
„Слушам сега предизборните дебати и отново се чувствам омазан от нещо много отвратително. Но колкото и да е лошо, винаги ходя и гласувам. Особено напоследък.“
От Радослав ИВАНОВ
Палми Ранчев е един от най-самобитните и успешни съвременни писатели на България. Той има издадени десетки книги, сред които нашумели романи, множество стихосбирки и разкази. „Аз имам много лица и всичките ги живея чрез литературата“, казва писателят. Той обича да разказва за хора с характер. Които по това определено приличат на самия него. „Потърпевшите от живота ме интересуват. Когато устояваш на насрещното течение, си най-автентичен.“ Палми Ранчев вярва в това. И го доказва ежедневно.
От шест години той живее в Барселона. Защото, въпреки известността и успеха на литературното поприще, е споделил съдбата на онези два милиона и половина българи, които искаха да са различни, да живеят принципно, да работят почтено. И като проумяха, че това е невъзможно в съвременна България, се качиха по самолетите и напуснаха Отечеството. За да бъдат себе си и да постигнат нещо. „Да знаете, че имигрантският живот хич не е лесна работа. Всеки ден се налага да се бориш за всичко. Понякога и само за един залък хляб. Буквално. Тази съдба е изстрадана от българите в чужбина. Но те правят този тежък избор, защото тук талантливите, можещите, инициативните са задушени, не им се позволява да направят нищо“, казва с болка писателят. Самият той все още работи като треньор в една малка барселонска спортна зала. „Уча една група млади спортисти на бокс и бойни изкуства. И заедно с тях все още се чувствам млад. И удовлетворен. Защото има една голяма разлика в манталитета. Тук някои хора направят една-две победи в спорта и решават, че знаят и могат всичко. А там е точно обратното. Младите искат да научат и да извлекат всичко от опита и знанията на треньора. Имат съвсем друга нагласа и затова успяват“, споделя Ранчев. Който, освен известен писател, е шампион по бокс в миналото и цял живот работи като треньор. Навремето е завършил ВИФ и не се притеснява от това. „Боксът е професия, като всяка друга. С нея човек си вади хляба. Писането е нещо различно“, казва Палми.
Писателят беше в Пловдив, за да представи най-новите си книги – романът „Хаосът в играта на джаги“ и поетичният сборник с избрани стихове „Под шапката на скитника“.
ПловдивПрес разговаря с Палми Ранчев повече за ситуацията в България и положението на българите и по-малко за литературата. Защото авторът е известен с винаги активното си чувство за социална справедливост, а езикът му жили тежко и не спестява и най-грубата истина.
В началото на интервюто обаче се шегува: „Много обичам Пловдив. Тук имам няколко много ценни приятели. Обаче днес сте пуснали много силен вятър по улиците, а сте загасили отоплението“.
Бързам да го попитам за новия му роман, който поставя тежка присъда върху така наречения преход, в който всички живяхме.
– С романа съм казал, каквото аз знам. И каквото чувствам, онова, за което размишлявам. Това са истините, до които съм стигнал за времето, в което съм живял. Този отрязък от време, който считам, че е най-важeн за Нова България след промените.
Казал съм всичко. Защото трябва да се знае как от външното приличие на така наречения социализъм пораснаха и се развиха чудовища. От утробата на що-годе благоприличния строй изпълзяха чудовища, които завладяха всички нива на живот у нас. Навсякъде има представители на този тип чудовища. И те управляват наистина по чудовищен начин. Последствията ги виждаме. Ако щете, ние сме най-болният и умиращ народ. Страната е обезлюдена. Два милиона и половина талантливи, способни и предприемчиви българи изчезнаха. Това е доказателство, че романът търси истината, аз не гледам с черни очила на света.
– Можеше ли нещата в България да се развият по друг начин?
– Доколкото активистите на така наречения социализъм извършиха прехода към така наречения капитализъм, резултатът е логичен. Парите и това, което произведе, демонстративно подчертавам – така наречената народна власт, беше раздадено на хора, които нямаха никакво отношение към националното, към българското. Това бяха хората от ДС, те си бяха държава в държавата, не се подчиняваха на законите, защото охраняваха управляващата политическа класа. И на партийната номенклатура също се дадоха пари и възможности за развитие. А те пък бяха хора, които помагаха на водата да се движи в посоката, в която си тече. Така че резултатът е ясен.
Ако парите бяха дадени на интелигентните хора, те щяха да направят това, което винаги са правили – ще работят, ще изобретяват. Обаче те останаха с пръст в устата. А властта и парите отидоха у хора безродници, те не създадоха национална доктрина, която да сочи нанякъде, да се движим в някаква посока.
Резултатът от промените е закономерен. Такъв, какъвто го виждаме. Тези хора толкова можаха.
Веднага побързаха да създадат групировките. И никой не можа да обясни в продължение на 30 и повече години, това престъпни образования ли са или не, кой ги създаде, престъпници или не, как са свързани с властта, тя подкрепя ли ги. Ясно е, че ги подкрепяше, защото за тях всичко ставаше прекалено лесно. Например, без проблеми им даваха разрешителни за оръжие и те излязоха срещу беззащитните българи, които се опитваха по някакъв начин да се приспособят към новите условия. Но групировките веднага задушиха инициативността на гражданите. Ако си спомняте, като започнаха промените, всеки си отваряше някаква фирмичка и нещо правеше. Нещо произвежда, нещо продава, но само след месеци се появиха мутрите и започнаха рекет върху всичко. И така задушиха тази стопанска инициатива.
Ако българите бяха свободни да развиват способностите си, да имат фирми, които работят, щяхме сега да имаме и селско стопанство, нямаше да има нито ВИС, нито СИК, нито ТИМ и другите, но щяхме да имаме свободни хора, които не зависят от политическата класа.
Сега всичко зависи от тях, защото те държат бутоните. Натискат копчето на всичко, което работи в момента. А в България сега работят само неща свързани с Европейския съюз. Ако от там отпуснат някакви пари за нещо, с тези бутони отиват където трябва. Но ЕС не ги контролира и аз съм склонен да обвинявам и тях. Защото те влязоха в съдружие с нашите бивши комунисти. На тях им беше много по-лесно да се свържат с бившите управляващи, които, според тях знаят как да управляват, а те просто, както преди това се подлагаха на Москва, сега по същия услужлив начин се слагат на запада. Те са готови с всеки да бъдат, само да има пари и какво да се прибира.
– Вашите герои много говорят за възмездие и справедливост…
– Докато няма възмездие… Според мен, у нас нищо, което има общо с морала, с честността, с нормалните отношения между хората, да има равнопоставеност между различните социални нива, не е възможно.
При нас има една пропаст между хората, които заграбиха парите и богатствата в България и другите, които едва преживяват. 70 процента от българите имат проблеми с изхранването си. Това означава, че имаме една България, която води полугладно съществуване.
Това са и деца, които не получават достатъчно храна. Това са възрастни, които са нещастни, макар че цял живот са работили. Но това сега не го усещат, защото пенсиите им са така жалки, че не може да се живее с такива пари.
– Ние ли сме си виновни за това положение?
– Виновни има. Това колективно НИЕ не съществува. У нас масата от хора са потърпевши, без от тях да зависи нещо. Те, ако по някакъв начин успеят да се обединят и да направят революция, тогава може би ще има някакво възмездие. Това в някои държави е ставало в исторически план. Не знам обаче дали ще стане по-добре. Освободеният роб обикновено заема мястото на господаря си и е същият, че и по-лош. Затова си мисля, че единственият ни шанс е това, че сме част от Европейския съюз, че по някакъв начин западът може да се намеси в развитието на България, да спре или да забави регреса, в който сме. Защото ние вървим назад. Една Румъния сега е по-добре от нас. Но там, знаем, се борят с корупцията, с престъпленията. И така, хората, които дават всичко от себе си, работят почтено, имат морал и се опитват да постигат някакъв положителен резултат. Тези хора трябва да са на предната линия. А у нас кои са на предната линия – като погледнеш хората в парламента, една голяма част от тях са неосъдени престъпници. Освен това манталитетът и интелектуалният капацитет на хората от парламента са на нивото на една селска автогара, ама селска автогара от най-загубените. Вижте лицата им, вижте алчността, това са хора, които освен бита, нищо друго не ги интересува. Те нямат никакви духовни интереси. Духовните им преживявания са свързани само със стомаха. Но те не са и приятели помежду си. По някакъв начин гласуват за едно и също нещо, защото смятат, че това ще им донесе позитив, но в следващият момент вече са врагове, сменили са партията, но пак гласуват за каквото им се каже, с надеждата, че ще вземат и ще спечелят повече пари. Нищо друго не ги интересува. Ние нямаме национална идея, нямаме цел като нация. Какво искаме да стане в България. Какво искаме от българските млади хора. А те искат да напуснат България. Това е. Искат да живеят далече от нас. И там те успяват. А тук не могат. На никой тук не му се чува името, че е успял, че е много умен, че е талантлив. У нас способните – тия, дето взимат парите, са онази овластена върхушка от крадци, които просто никой не ги съди, за съжаление.
– Обичате да рисувате сложни и чепати характери, кои са силните и слабите черти на българина?
– Едва ли аз съм човекът, който да определи. Самият роман дава отговори. Аз пиша за хора, които обичам и които са ми интересени. Те може да не са кой знае какви фигури в живота, джобовете им не са пълни с пари, но пък са интересни с преживяванията си. С това, което чувстват, с отношенията си, с реакциите си към живота. Не мога да кажа, че те са носители на най-ценното. Те са в ситуация и действат в нея. Дали тя им дава възможността да направят нещо велико или не, но при всеки случай моите герои се опитват да направят нещо добро. Това понякога е достатъчно.
Въпросът е, че у нас все повече хора смятат, че като направят повече зло на околните, стават по-успешни. И така живеят на гърба на другите.
Докато едните се давят и потъват, другите се катерят по гърбовете им и смятат, че дишат чист въздух. А всъщност това са миазмите, които самите те излъчват.
– Как се появи избраната поезия? Решихте да направите някаква равносметка ли?
– А, не! Аз не съм по равносметките, живея в настоящия момент. Имам един сборник разкази, който се казва „Под шапката на скитника“. То е по името на едно стихотворение. Моята идея беше книгата да се казва с второто заглавие, то да бъде основно – „Подреждането на уличните безпокойства“. Защото аз съм човек, който се чувства като уличник, непрекъснато кръстосвам улиците, срещам хора, разминавам се с тях, нещо ми идва в главата или пък не ми идва, но и в двата случая понякога пиша.
Защото не винаги трябва да си много умен, когато пишеш. Но със сигурност трябва да усещаш нещо, което да е силно, че да те наранява и да те кара да го напишеш
Но хрумването за това заглавие е на съставителя Маламир Николов и аз приех. И наистина, това е процесът на подреждане на един бродещ човек, който непрекъснато мигрира и търси доброто място. Там, където ще се почувства наистина удовлетворен, там, където ще срещне повече приятели, отколкото враждебно настроени хора. Тези места в България стават все по-малко.
И за съжаление, ние всички българи, аз също живея в последните години в Барселона, си носим тази чубрица в багажа, като моя герой в романа. Този аромат на мащерка, на Родопи, то си е заложено на българите. Въпросът е, че хората искат да са различни. Героят, за когото питате, макар че ще му върнат някаква реституция, той ще забогатее евентуално, но аз поне не знам доколко това ще му помогне. Защото веднага групировките ще го нападнат, ще му поискат рекет, процент и така нататък. А той не иска да живее по този начин и е един от двата милиона и половина, които напуснаха България. Той е предприемчив, има свой морал, на който държи, иска да е различен. Да не е като баща си, например. И избира съдбата на миграцията. Но това е активното население на България.
Тука кой остана – пенсионерите. Тези, които имат сериозно образование, които търсят, искат да направят нещо, виждат, че тука не може. Тук ще дойде някой политик и те ще успяват на твое място. Защото „тука това не може, тая територия е моя, тука аз плащам“, намесват се какви ли не овластени партийни мухльовци и всички знаят, че те са напълно криминални типове, но никой срещу тях нищо не прави. Никой не ги разследва, никой не иска от тях да обяснят защо докараха България до това състояние. Защото те са непрекъснато в управлението. И те водят кораба натам, към пропастта. Ние ще изчезнем като народ, благодарение на тях. Тук ще останат само един милион цигани, които нямат пари да си купят билет, за да избягат. Защото и те избягаха.
– Какво да търсим тогава под шапката на скитника?
– Тази книга я направи Маламир Николов. Той подбра стиховете, аз редактирах, но това е портрет, който той ми е направил с моите стихове. Виждам, че това съм аз, но точно в този профил, в който той ме е хванал, досега не бях се виждал. И ми беше интересно. Аз например мога да направя още една подобна, но ще съм в друг профил, а може и да съм в тил. Защото много не се съобразявам с това как ме гледат другите. Но Маламир ме е показал в един приличен, много разностранен, но приличен вид, в който аз се харесвам. Чета и си викам: „Това ли съм аз наистина?“ Някъде съм доста умен, другаде средно глупав, но все пак се харесвам.
– Животът ли е най-добрият боксьор и защо?
– Боксът е силно компресиран живот, така да кажа. Понякога компресията е толкова висока, че стига до диващина. Вади на преден план животинското у човека. И на състезателите това им помага в някои тежки моменти на мача. Но животът е съвсем друго.
Животът е вид примирение. Това, че си се съгласил да живееш, то е вид примирение с това, което се случва около теб
Има много хубави работи, слънцето грее, виждаш някое красиво момиче да си помръдва задника пред теб, погледът ти танцува заедно с нея, това са нещата, за които живееш. Освен това, някой те настъпва в тролея, друг те гледа мръсно, но това е примирението от живота. На едното се възхищаваш, на другото…, тоест има някакво равновесие в живота. В бокса няма равновесие. Там единият иска да победи другия, ако може, да го унищожи. След това се прегръщат, но в бокса има смърт, нокаутът е смърт – чиста победа и всеки боксьор се стреми към това. Защото боксът е един много тежък конфликт между двамата състезатели. И изходът винаги е такъв – на единия главата му е паднала на гърдите, а другият тържествува. Което често става и в живота.
Зареждане ...
