Поетът Антон Баев и журналистът Спас Кузов ще представят утре от 18.00 часа в Народна библиотека „Иван Вазов“ поетичната книга „Призрако, стой!“, издание на „Коала прес“ и „Пловдив прес“. Автор на сборника е покойният пловдивски поет Александър Стоянов (1970 – 2008). Книгата е негов поетичен дебют. На представянето стиховете му ще прозвучат в изпълнение на актьора Петър Тосков.
Главният редактор на „Пловдив прес“ Спас Кузов е състудент и близък приятел с автора и на практика е свидетел на написването на повечето стихове. След смъртта на Сашо, той се зарича да събере пълния му архив, да го дигитализира, да подреди написаното и да го издаде, макар и посмъртно. Благодарение на усилията му и с помощта на още няколко приятели на поета, днес писменото му наследство вече е издадено със спомосъществувателството на „АНДИ БГ“ ООД.
Поетът Антон Баев, който се заема с редакцията и подредбата на „Призрако, стой!“, пише в предговора: „Не съм имал по-трудно редакторство – да отсееш и подредиш в 150-странично томче една поезия, без която, струва ми се, 90-те не могат да минат. Но и по-щастливо редакторство, по-внимателно (понеже авторът те гледа отгоре). Александър Стоянов (1970-2008) е един много, много талантлив пловдивски поет от ’90-те, отишъл си преди 15 години, без да публикува. Стиховете, писани по университетски аудитории, кръчми и болници, са може би най-близо до онова, което се нарича поезия на ъндърграунда. По една или друга причина, в Пловдив като че липсва подобен тип писане или вероятно то е толкова скрито, че минават години, преди да се появи. Тези стихове са писани върху всичко друго, но не и на пишеща машина или компютър. По хвърчащи листчета, салфетки, случайни хартийки, попадащи също така случайно в ръцете на поета, както възникват и самите текстове. Те са оня модус на поезията, който е свързан с мига, с отмиращия, но уловен и за кратко спасен миг. Ето ги сега в томче – първото им появяване 15 години след смъртта на Сашо и 30 след написването им. И ако трябва да кажа най-важното за тези стихове: те са оня обърнат гръб на официалния литературен живот през 90-те, който отнесе камшиците на пренебрежението, сянката на премълчаването, шпалтите на непечатането и още дузина тояги, за да се появи две десетилетия по-късно – не като свидетел на екзекуциите, а като свидетелстващ за собственото си пре-раждане.
Неговата дебютна книга „Призрако, стой“ (2023), събрала в 150 страници най-доброто от Сашо, ще бъде представена на 4 май от 18 часа в Конферентната зала на библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив.
„Нашите вечери обикновено започваха от сутринта: „Дай да ти прочета какво написах“. Събирахме се пред университета малко преди упражненията в 7,30 и след кратка „оперативка“ продължавахме в бистро „Венера“ отсреща. От джобовете му все изскачаха листчета с надраскани стихове. Сашо пишеше навсякъде – в тетрадки, по салфетки, на сметката, цигарената кутия. Даже на парче фазер. Пишеше бързо и припряно, задраскваше, хвърляше. И пак. Все бързаше – да живее, да пише, да пие, да обича. Беше постоянно влюбен – в Петя, в колежките, в Петя. Докрай. Обичаше трагичните герои и силните изживявания. Обичаше живота, силно. Но живееше в свой свят, изграден от стихове и катакомби. До последно отказа да влезе в делника. Стоянов живееше „на дъното“, като подводница, без позивни. Няма приятел, който да не помни „Райската изба“ и „Скитащи демони“ на Александър Стоянов. Стигнеше ли вечерта до тази фаза, нямаше кой да спре Сашо да „изнесе една рецитация“. И се започваше: Момчета!“, пише Спас Кузов – човекът, на когото всъщност дължим тази книга.
„Познавах Сашо. И го познавах, и не го опознах. Но като всеки един, до когото се е докоснал той, съм по-богата. С неговата тъга и болка, затаена в ъгъла на усмивката. С ножовете, скрити в топлината на очите. Усилието винаги да влиза в душите на улиците, паветата, дърветата и хората и да осъзнава своята другост, а да я намира у всеки един. Смелостта да обичаш, смелостта да пируваш, смелостта да обвиваш с алкохолни изпарения и да скриваш с цигарен дим, смелостта да мислиш, да проклинаш и въпреки всичко да раждаш изкуство. За него поезията е кръст и вричане, търсене, бродене, ровене, откриване. Тя е начинът му да е, да е в себе си, да докосне другия и да остане, за да звъни, стряска и топли.“ Така го помни близката му колежка от университета и един от съставителите на тази книга Валентина Бойчева.
„За човека и приятеля Сашо мога да говоря дълго, но никога не мога да отделя човека от поета. Може би заради това ми е толкова трудно да измисля няколко думи за неговата поезия. Чрез нея открих един нов свят, свят на любов, на задъхано ежедневие, на пияни нощи след мрачни дни или на светли дни след мрачни нощи. Предметната гнусотия на мръсната улица бавно и неусетно преминава в магическо синьо видение на нощния Пловдив, трудното и несретническо тук и сега се пренася там „горе“, на небето, където се оказва, че е още по-лошо. На пръв поглед поезията на Сашо е тъжна. Тъжно е скрила под своите метафори и интересни словосъчетания мъката, грубостта, неправдата, обидата от всичко, ставащо около нас. Понякога си мисля, че това не е поезия, а кратък вик на човек, чиято съвест не му е омръзнала, чиято обич не си е отишла, чиято човечност е жива и търси сметка на всяко едно безчовечие, дори и божественото“, пише поетът Стоян Владов, също близък приятел и един от съставителите на „Призрако, стой!“.
„Сашо Стоянов беше комета. Той преминаваше през живота като метеор. Ярък, различен, гръмовен, бляскав, дързък и изключително бърз. Да. Той бързаше непрекъснато. Да почувства, да съпреживее, да усети, да разбере, да вникне. И да напише. Защото, за него това беше по-важно от всичко. Сашо бързаше живота. Беше надарен с изключителна сетивност и интуиция, каквито повечето хора около него не притежавахме. Но чрез него се докосвахме до нещата отвъд привидното, очевидното и ежедневното. Той живееше неистово, беше като взрив. Така и пишеше. Експлозивно, спонтанно, на момента. И поезията му е такава – рязка, неистова, удря те като експлозия. Строфата му е монолитна, излята, както се казва, ритъмът му е почти класически. Днес не се пише по този начин. Сега стихът е бял, цени се потокът на съзнанието, строфите са дефрагментирани и почти минималистични, а ритъм всъщност няма. Поезията на Сашо е от другия тип. Той обичаше римите, често провокираше с неочаквани инверсии, много държеше на образите и метафорите. Но сложността на това цяло при него се получаваше от само себе си. Никога не съм го виждал да премисля, да редактира, да търси дума или нещо такова. Беше и безграничен бохем, като любимеца му Висоцки. Обичаше да ходи с боси пети по острието на бръснача. Не съм срещал по-талантлив и с такъв устрем към свободата човек. Имаше светла и бунтовна душа. Сашо Стоянов завинаги!“, казва за автора и друг от съставителите, Радо Иванов.
Стиховете на Александър Стоянов са откритие за Пловдив и книгата му наиситна ще разтърси поетичните души. Със сигурност „Призрако, стой!“ ще е едно от значимите литературни събития на тази година. Елате на премиерата утре, от 18 часа в Народната библиотека „Иван Вазов“, за да откриете поетичната вселена на Сашо.
Зареждане ...
