- Уникалната по съдба стихосбирка „Призрако, стой!“ е поетично възкресение, казва Антон Баев
„Подобно явление в пловдивската литература досега не се е случвало. В България също няма такъв случай. Пловдив откри един непубликуван до момента, но много значим поет – Александър Стоянов“, каза при представянето на книгата „Призрако, стой!“ редакторът й Антон Баев.
Конферентната зала на Народна библиотека „Иван Вазов“ се оказа тясна, а големият интерес към неизвестния до сега поетичен свят на Александър Стоянов – напълно оправдан.
„Ставаме свидетели на едно литературно явление“, каза още Антон Баев. „Но можеше и да не научим за него. Ако журналистът Спас Кузов не бе събрал творчеството му и не си бе поставил задачата да се направи книга. Сашо е поет, без който поезията на 90-те години, един хипохондрично мрачен период, нямаше да бъде попълнена като поетическа картина. Открихме един много автентичен поетически прочит на онова време.
Това е много мрачна поезия, която разчита света през мрака, а не през светлината. Много дарк поезия, но друг прочит на онова време за мен е невъзможен и би бил фалшив“, допълни Баев.
И сподели, че това е било най-трудното му редакторство досега. „Тази поезия е много сериозна. И аз бях затруднен. Стиховете са от най-различни диапазони, нищо не беше подредено. Трябваше ми време да осмисля кое е сърцевината на тази поезия. И се питах как да стигнем до това да дадем адекватна книга на автора, който не е между нас и не може да има някаква претенция. Това беше много деликатен проблем.
Някъде трябва да се редактира, но как да попиташ автора? Три нощи не спах добре. Поради такива терзания. Как да постъпя. Виждам, че нещата са писани на мига, не са редактирани, имах пред себе си един водопад, който трябваше да намери пътя си. Но как да постъпиш?“, разказа с вълнение Антон Баев.
Журналистът Спас Кузов, който е състудент и близък приятел на автора, сподели, че още приживе са коментирали със Сашо нещо да се издаде, но той винаги отказвал, защото не се чувствал готов.
„После се разболя и почина. И няколко години бяхме в ступор. Но с нашия общ приятел, бизнесмена Светозар Андреев, си говорихме, че е време нещо да направим.
И тогава съпругата на Сашо, Петя, ми даде архивите му. Не подозирах какъв обем са те. А Сашо пишеше много и навсякъде. Той пишеше спонтанно, нещата му се изливаха наведнъж“, спомня си главният редактор на Пловдив Прес как е възникнала идеята за „Призрако, стой!“.
Но скоро осъзнал, че това не е работа за сам човек и се обърнал към други близки приятели на поета – Радо Иванов, Валентина Бойчев, Стоян Владов. И всички започнали да дигитализират ръкописите. Така събрали поетичното наследство на своя приятел.
„Когато прочетеш няколко стиха, веднага влизаш в кожата на Сашо. Събрахме над 200 заглавия. Сега разбирам, че Петя е открила още доста неща“, разказва Спас Кузов. Той се свързал с поета Антон Баев, който приел да прочете стиховете. След няколко дни му се обадил развълнуван по телефона и приел да стане редактор на книгата. „Антон редактира и подреди много бързо стиховете, той успя да улови и насочи енергията на Сашовата поезия. След което от „Коала прес“ направиха чудесно томче“, сподели още Кузов.
„Стиховете на Александър Стоянов са спасени мигове. И точно това е мигът на завръщането. То нямаше да се случи, ако тетрадките на Сашо не бяха изровени, събрани и попаднали у Спас, който да ме потърси, да търсим издател и да стигнем до книга. Това е феномен, досега в България не се е случвало. Автор, който е писал не малко, дори доста интензивно, но не е издавал. И изведнъж се появява 15 години след смъртта си. Той възкръсва.
И това е чудото на поезията, чудото на писания текст и щастието да бъде открит. Защото можеше и да не е. Можеше да бъдат загубени стиховете. И никой от нас нямаше да знае, че е имало такъв великолепен поет. Ние възстановяваме цялата памет за този човек чрез текстовете му. Това действително е литературно събитие. И който прочете тази книга, съм сигурен, че ще я чете много пъти“, убеден е Антон Баев.
„Сашо пише като всеки автентичен, истински, роден поет. Пише на мига. За да го спаси върху хартията. Това е като операция без упойка. Но такава е истинската поезия. При Сашо има стихове, родени от танца на музиката, и стихове, родени от рисунката. Опитах се в сборника да ги тематизирам в цикли, надявам се по възможния добър начин“, каза още редакторът.
Тази поезия, заключена в близо 140 страници е феномен, тя е апокрив. Стихове, които не са писани, за да бъдат издадени, а за да бъдат четени – на маса, в тесен приятелски кръг, сред сподвижници, по един апостолски начин, така да кажа. Чудото на това поетическо възкръсване е в звученето на стиховете като мантри от оня свят към този, от изгубилия се зад облаците към останалите под дъжда. Прочетете „Призрако, стой!“ Това е автентична поезия от 90-те. Тя е протестът на уязвените, но и тяхното спасение“, каза още Антон Баев.
„Имахме дълг към Сашо, така го чувствахме. Като негов приятел благодаря на Антон за това, което направи за тази книга, на Спас, че ни раздвижи да свършим нещо, на Петя, че е съхранила написаното от Сашо. И той е жив. Ето, възкръсна, с това, което сега имаме. Сашо беше изключителен човек и това не е клише, нито е преувеличено. Неговото присъствие беше заразно. Той умееше с две думи да те закове, да го гледаш в очите и да го слушаш. Надарен, начетен, интелигентен човек. Имаше много приятели и познати, но в същото време беше и много сам, в онзи интелектуално-драматичен смисъл. Беше екстатична личност. И неслучайно любимите му поети бяха Пеньо Пенев, Маяковски, Владимир Висоцки беше безкрайна негова любов. Не познавам друг човек, който да знае поета Висоцки така наизуст. Този мотив за обречените коне и за това съзнание, че няма да свърши добре цялата тази работа, при Сашо това беше много ясно съзнание, ако щете и предчувствие. Той беше човек с много силна интуиция, четеше безгрешно хората по очите и по лицата.
Той живееше с тази яснота, че поезията и писането са най-важното нещо. И така живееше и живота си. Неговата поезия покрива почти на сто процента личността му. Той беше много експресивен и завладяващ човек. Изключителен рецитатор, декламатор и оратор. Винаги беше център на вниманието, стига да поиска. Но не натрапваше това. Беше си такъв, най-интересният, най-занимателният, най-екстремният. И книгата отразява точно това, тя е духа на Сашо Стоянов такъв, какъвто аз съм го познавал. Антон казва, че е дарк поет. Да, но да не си помислите сега, че е бил някакъв намръщен и мрачен субект. Нищо подобно, той беше безкраен бохем и веселяк по характер“, спомни си и Радослав Иванов, един от съставителите на книгата.
Поетът от Пазарджик Стоян Владов, също колега и приятел на Александър Стоянов, сподели как се е вдъхновявал от общуването с него и е получавал подкрепа и насърчение за поетичните си занимания.
„И един час прекаран с този човек, особено когато го спохождаше музата, е достатъчен за един цял живот. В архивите му имаше едни стари тетрадки, които в един момент текстът изчезваше, беше избеляла страницата. Тогава много пъти съм се опитвал да си представя, да допиша. На Сашо благодаря, че така, както той беше работлив, аз бях мързелив. Идва ми идея в главата, но да седна и да запиша… А Сашо беше този, който ме буташе: „Пиши, записвай нещата!“ И аз го слушах. Той пишеше наистина навсякъде. Не си спомням да сме били заедно и той да не извади тетрадките и да започне да пише. И съм му благодарен, защото се амбицирах и организирах покрай него. Лично за мен той беше човек с много приятели, много хора, които го обичаха. Но той оставаше някак отстрани, понякога. Но той не натрапваше това, дори се чувстваше неудобно. Нямаше усещане за някакво превъзходство към останалите. Често сме говорили за поезия, подхвърляли сме си идеи и съм имал чувството, че наистина една част от душата му е сама. Плаках на няколко стихотворения, докато събирахме архивите. За мен той беше човекът, който дори в най-лошата ситуация може да те усмихне. А самият той имаше много готина усмивка. Имали сме и някои весели изпълнения като студенти“, спомни си поетът Стоян Владов.
Когато идва време за художественото оформление на книгата, Стоян дава идеята тази задача да се повери на художника Мирослав Радев.
Времето притиска печатницата, но Миро реагира светкавично и дава цели десет предложения за корица. Той споделя, че поезията на Сашо му въздействала силно и веднага е „видял“ подходящото изображение за стихосбирката. В най-скоро Мирослав Радев ще открие своя самостоятелна изложба в Пловдив.
„Поздравления за хората, които са направили възможна тази книга. Имам щастието през последните 30 години, като редактор на вестника на Пловдивския университет, да видя на живо и да общувам с поезията на пишещите хора, които са минали през университета. Много се радвам, че виждам тук някои от порасналите приятели на Сашо, помня ги като момчета – и Радо, и Спас, и някои други. Може би най-яркия спомен, който имам е от една вечер в университета. Поканиха ме в едно малко стайче, беше някакъв клуб на нещо (на Български студентски съюз, б.р.). Пихме вино, рецитирахме стихове, Светозар Игов по едно време ни потропа, че има работа, а вдигаме много шум. Накрая те ми подариха едно ксерокопие на портрет на Висоцки, на който пишеше отдолу „Нет, ребята, все не так, как надо.“ Доскоро го пазех, стоеше на стената ми, но сега започнаха ремонти и съм го прибрал в архива. И Сашо в голяма степен го свързвам точно с тази фраза на Висоцки. Той наистина гореше в това, което пишеше и беше страхотно да си покрай него, когато става дума за поезия. Понеже времето тогава беше време разделно, нямаше средно положение, и Сашо много преживяваше нещата, и социално, и политически. То се вижда и в поезията му. Искам и друго да кажа.
Те бяха първите пишещи студенти, които влязоха в университета след 89-та година. Аз се порових във вестника и се оказва, че те са едно много сериозно поколение, което само в рамките на пет-шест години оформя поетическото лице на Пловдив, което сега виждаме. Сашо е един от първите, след него идват Катя Стоилова, Катя Белчева, Галина Вълчева, Ангелина Талева, Ина Иванова, Станислава Станоева, Димитър Краев. Сашо беше много забележима личност, нямаше как да бъде подминат или да бъде забравен. Радвам се, че тогава съм публикувал няколко негови стихотворения, които сега Петър Тосков великолепно прочете, имах чувството, че Сашо говори по този начин“, развълнувано сподели своите спомени свързани с автора и дългогодишният редактор на литературния вестник „10-а аудитория“ на Пловдивския университет Тильо Тилев.
„Когато видях Сашо за първи път, видях едни красиви бадемови очи и той остана в сърцето ми. Но при нас нещата не бяха лесни и не се случиха веднага. Но съм благодарна, че аз станах неговото момиче. Тази тъмнина, която е усетил Антон, я имаше в стиховете му. Той си предсказа смъртта. Знаеше, че това ще се случи на високосна година. Просто го знаеше. И цитираше Висоцки: „Високосната година коси“. И наистина така се случи. Но, мисля си, че той просто го избра така, да не ни мъчи, да си отиде от нас. Но да остави всичко това, тази книга, която сега го съживява. Остави ми две прекрасни момчета и тази поезия“, много емоционално и през сълзи разказа съпругата му Петя, която с огромна любов е събрала и съхранила архивите на поета.
Снимки: Атанас Кънев
Зареждане ...
