„Езикът е по-стар от държавата, езикът е по-голям от държавата. Той е оставал, когато институциите ги е нямало. И тези хора, които сега се събират на опашка за книги и се радват, те показват точно това. Ние имаме сили да се измъкнем, нека да бъде през нещо светло. Да бъде през книги, да бъде през култура. Ние други залежи нямаме“, каза носителят на „Букър“ Георги Господинов пред БНТ и Георги Любенов.
Писателят сподели още:
„Опашката на Панаира на книгата в сряда, тези хора бяха с мен през всичките 30 години и искам да им благодаря. Всъщност, на всеки 24 май, на Панаира на книгата тази опашка трае два часа, тя е огромна. Но разбира се това, което се случи сега, беше нещо извън случващото се. Хората стояха на опашката от хет и половина. После заваля дъжд. Те останаха, някои се запознаваха, скриха се под един чадър, опашката не свършваше. Панаира го затвориха в осем часа, полицаите ни оставиха още, стана девет часа. Имаше хора с децата си, бяха дошли и възрастни хора, които казаха, че децата им са в чужбина, но са им поръчали книга, защото се връщат. Много от тях са я чели. Но най-изненадващо за мен беше, че почти всички бяха стояли до дванадесет вечерта на 23 срещу 24 май и са чакали живото предаване на наградите. Това е невероятно. Както ми каза един човек от опашката: „Ще ни простите, но ние имаме нужда да се хванем за нещо хубаво, за нещо светло“. И това е.
Разширява се полето на българската литература. Това искаме непрекъснато, нали все се оплакваме, че няма читатели. Има – и те бяха там с книгата си. Заваля дъжд, всеки беше скрил книгата да не се намокри, стояха на дъжда, вадеха книгата изпод сакото си и това е… Минаваха хора и питаха за какво е опашката. Отговаряха им: „За книги“ и хората гледаха така… Върна ми се много хубаво усещане за това, че всъщност хората са тук и хората чакат и като видят нещо хубаво, се събират. Радостта събира. Това е новото. Чух дори, че хора от книжарница и от издателства, които казваха, че им се обаждат с молба да запазят бройки от романа под щанда. Това е невероятно.
Преди церемонията и двете емоции – съмнението и оптимизмът се сменяха непрекъснато. Аз бях доста спокоен, защото ние бяхме в краткия списък на „Букър“. Човек трудно може да иска нещо повече. И си давах сметка, че това е световна награда, че тук има още петима писатели, дошли от четирите края на света и всеки от тях очаква, така че се сменяха чувствата. В началото бяхме спокойни. В един момент даже си казах, да, излязоха рецензии в „Гардиън“. Те казаха, че „Времеубежище“ е сериозен претендент за наградата, някак имах усещането, че може да стане. След това отидохме в Скай Гардън в Лондон и когато видиш всички тези хора, всеки с екипа си, с издателите, всички в очакване, камерите и журналистите, които ги интервюираха, ние с Анджела бяхме малко встрани и си казахме, че по-скоро няма да стане, но все пак, случилото се дотук е много хубаво, но може би не. И само си казахме, вечерта съспенсът беше голям и до последно никой не знаеше нищо, и само й казах, като съобщят, ако нещо не чуя, просто да ме бутне, за да станем. Два часа преди това си бяхме написали кратки речи, така ни помолиха всички. И когато казаха „Тайм шелтър“ и станахме и се прегърнахме, тръгнахме към сцената, се чуха викове от всички страни на залата. Което значи, че всички се радваха, това беше невероятно. Десет минути преди 24 май! Речта ми беше на английски, но си позволих да кажа изречения на български, без превод, но са за българските читатели. Това беше „Честито чудо на езика!“ Изобщо, нещо, на което не можеш да повярваш. Но на следващия ден имах много интервюта и там винаги в заглавието имаше „българска книга“, „за първи път българска книга“ и беше чисто щастие.
На романа, още при излизането му се случи такава антиутопична среда, той излезе в първия ден на локдауна, книжарниците затвориха в деня на излизането на „Времеубежище“ и хората си поръчваха по пощата. На него му се повтори тази съдба, защото това е роман за повторенията. В първия ден след обявяването на наградата, във Великобритания романът свърши. Взеха да пишат хората в социалните мрежи, какво става, как така, няма го, един шотландски писател беше пуснал пост, че се носят слухове, че в една малка книжарница в провинцията са останали две бройки, някой да му каже дали е вярно. Това се случва на повечето наградени книги, но беше прието много хубаво в Англия. Имахме едно четене в Уелс, по същото време, в съседната зала Хелена Бонъм Картър също даваше автографи и опашките бяха успоредни и залите пълни! Там разбират романа по много особен начин. За тях е малко провокативен. Защото в някаква степен е вдъхновен от Брекзит. Специалната им чувствителност е свързана и с това, че там има пластове история. Там, когато говорим за връщане назад, не е като тук – да се върнем в 19 век. Там можеш да се връщаш серийно, поетажно, във всеки век, ние тук говорим за десетилетия, а там… Така че там отношението е специално, Брекзит също е дал това отношение.
Аз наистина си мислех, че речта ще остане в джоба ми и един ден ще публикувам всички тези непрочетени речи за неполучени награди. Имам много такива. Хубаво е да се каже за всеки, който пише, пригответе се за много непрочетени речи и неполучени награди. Те учат на много неща. Понякога на повече от получените. Имам седем такива за „Физика на тъгата“ по света. „Времеубежище“ преди да стъпи тук, беше вече получило други награди, за него нещата тръгнаха по-добре. Но всяка неполуч„ена награда те учи да станеш, да отидеш при наградения и да го поздравиш. Това е много важно, собствено упражнение да не мразиш победителите.
Наградата отваря вратите. Когато книгата беше номинирана, имах в Солун едно голямо четене и всички гръцки писатели, които бяха там, поздравиха ме и казаха, че стискат палци, защото това е важно за региона. Дойдоха сръбски и румънски писатели. Но най-важно е за българската литература. Защото навсякъде става дума за това, говорехме, че ние имаме страхотна традиция на разказване, българската литература е много силна в разказите, в поезията. Това са нашите жанрове и наградата би трябвало да отключи любопитство към самата литература. Най-важното е, че има надежда. Възможно е да пишеш на български и да говориш на света!
Журито определи романа като дързък. Защото той е различен от класическите романи, включително и от номинираните. Той е в някаквъ степен дързък в направата си, дързък в нещата, за които говори. Защото той не е лесен политически, не е коректен, той говори за разпада на Европа и за връщането на национализма. Той казва, че Европа, която трябваше да има съпротивителните сили на своята култура през вековете, се поддава на лесната пандемия на миналото. Той е дистопичен роман, а всъщност изведнъж се оказва абсолютно съвременен. Синхронен на това, което се случва. Но основното в него и то ще е важно в идващите години, ние започваме да губим памет и не си даваме сметка за това. Губим памет буквално – остаряваме като общество, светът остарява и гули памет. От друга страна нашата памет се пренаписва от търговци на памет, дилъри на памет, от популисти и политици. Ние идваме от времето, когато ни продаваха светло бъдеще. А сега не могат да се опитват да ни продават светло минало. Стига, не на нас. И това го има в романа.
Метафората за завръщането тръгва и се продава като зона на комфорт за обществото. Имаме дефицит на бъдеще, настоящето, в което живеем е неуютно, ще ви обещаем минало. Влезте в пещерата на миналото, дайте да върнем 50 – 60-те години. Помните ли, че бяхме по на 15-20 години тогава… Да, но проблемът е, че вие не можете да ми върнете биографичното време. Аз няма отново да съм на 25 години. Това, което ми обещавате, няма как да стане. Вие може да върнете само историческото време. Може да върнете, ако искате, една диктатура, ама аз не искам да живея отново в това. Аз съм влизал в тази река, бил съм там, започнем ли да влизаме по сто пъти в едно и също минало, нещата стават опасни.
Питаха ме кое е моето времеубежище и аз казвам, че винаги съм искал да прекарам един следобед на 68 година, просто един следобед, не искам да оставам там, роден съм през 68, това е важна година за мен. Също и 90-те. Те бяха важното десетилетие, беше ужасно, беше мрачно, но беше десетилетие, в което за последен път имахме надежда.
През годините е имало доста трудни моменти. Първият път, когато показах стихове на един поет в Ямбол, той не ми повярва, че аз съм ги писал, защото бяха за смърт и остаряване. Но след това пътят е различен. Всяка книга е за себе си. И никога не става по-лесно. Всяка книга има свои читатели, те очакват от теб следващата книга, това не е лесен път. Аз зъпочнах с поезия и когато излязоха стихосбирките ми „Лапидариум“ и „Черешата на един народ“, те излязоха в средата на 90-те, тогава си дадох сметка, че ще бъда писател.
Омръзна ми да слушам посредствени думи с агресивен тон. Важните неща се казват тихо и те идват, когато си сам и мислиш за тях. Буквите са свързани с останалите изкуства. В страните със силна литература има и силно кино, силен театър, всичко е с думи, всичко е направено от думи и всички изкуства. Силата на думите е в това, че са древни и не ти трябва нищо друго. Имаш думи между теб и читателя. Чудото на езика, жаждата за литературата, в българската литература ние знаем, че езикът ни е спасявал много пъти. Той е оставал, когато институциите ги е нямало, когато държавата я е нямало. Езикът е по-стар от държавата, езикът е по-голям от държавата. И тези хора, които сега се събират и се радват, те показват точно това. Ние имаме сили да се измъкнем, нека да бъде през нещо светло. Да бъде през книги, да бъде през култура. Ние други залежи нямаме.
В момента пиша книга с есета. Ще излезе, когато е готова, аз никога не съм бързал с книгите. Времето е такова, че есето е този кризисен жанр, който в момента е най-необходим.“
Зареждане ...
