Не забравяй, Пловдив! Прадядо на Цанко Лавренов преписва преработка на Паисиевата история

Самоукият книжовник Лавренти Кьосестоянов изготвил ръкописен сборник с 365 листа
Бащата на Цанко Лавренов съставя ръкописна песнопойка с творби на Петко Р. Славейков и други български възрожденски поети, чичо му Стоян е музикант в първия симфоничен оркестър на Пловдив

Владимир БАЛЧЕВ продължава в Plovdiv-press.bg своята авторска рубрика „Не забравяй, Пловдив!“, в която разказва важни и интересни моменти от историята на града ни, както и истории за бележити пловдивчани и гости на Пловдив. Всички статиии са плод на изследователската дейност и задълбочените проучвания на Владо Балчев през годините в архивите и в множество чужди библиотеки. Днес Владо разказва за рода на големия художник Цанко Лавренов.

Преди два века в някогашното село Селджиково (днес Калояново) имало един буден селянин. Наричали го Кьосе Георги. Веднъж по време на проповед в храма местният католически свещеник се набъркал в семейните разправии на хората и разсърдил съселяните си. Всички замълчали, само Кьосе Георги се надигнал и казал това, което останалите не посмели да кажат.

Католическият храм в с. Седжиково (Калояново), 1897 – 1898 г. Държавен архив –Пловдив.

Следи за потомък на Кьосе Георги се пазят в Народната библиотека „Кирил и Методий“ – София. Това са три ръкописа от първата половина на XIX век. Те са на различна хартия — ту груба и грапава, ту по-качествена. Явно книжовникът не можел да си позволи наведнъж да купи хартията за цяла книга, та вземал оттук-оттам по малко. Книжовникът се казва Лавренти Кьосестоянов. Израснал в Селджиково (Калояново), след това се прехвърлил със семейството си в Пловдив. Нямал възможност да получи образование, но сам научил латинската азбука. Иначе книгите му са на чист български език.

„Ето, мойе придраги Булгаре, аз ви предавам тайа книга сас Царописмото санки Булгарска история“ — гласи единият от текстовете.

Българската павликянска история – препис на Лавренти Кьосестоянов. Народна библиотека „Кирил и Методий” – София

Става дума за историята на Паисий Хилендарски. По-точно за една преработка на знаменитата творба, известна като Българска павликянска история или Павликянска преправка на История славянобългарска. Дело е на италианския книжовник Едуардо от Торино, който пък ползвал за образец преработката на Христаки Павлович, отпечатана през 1844 г. Вероятно Лавренти бил един от първите преписвачи на Българската павликянска история. Именно по неговия препис проф. Маньо Стоянов извършва първата публикация на преработката през 1958 г.

Цанко Лавренов, майка му Силвина и роднини пред бараката, построена след земетресението през 1928 г.

Ценните ръкописи са опазени от потомците на Лавренти Кьосестоянов. Внукът на Кьосе Георги бил също забележителен човек – обичал да рови из книгите. Едновременно с това изхранвал многобройна челяд. Скъпо стрували по онова време ръкописите, но Лавренти преписвал не за да продава, а за да има подръка любимите текстове. Само единият от тези сборници има 356 листа, изписани старателно със ситни букви. Семейният спомен е опазил сведения и за Неда, съпругата на Лавренти: „По една щастлива случайност останала жива, когато върлувала чумата в България (към 1837—1838 г.). Една сутрин, когато се събудила, всички около нея били измрели. И тя, 5—6-годишно дете, излязла на пътя уплашена и разплакана. Едни съселяни, които бягали от чумата, я взели със себе си и отвели в Пловдив, където се установили да живеят. Те я отгледали и като израснала, оженили я за Лавренти Кьосестоянов…“ Книжовникът се поминал през 1873 г. Оставил трима сина — Иван, Стоян и Петър.

Доменико Мартилети с първия оркестър в Пловдив, 1859 г. Държавен архив – Пловдив

Стоян бил изпълнител в първия симфоничен оркестър на Пловдив, създаден през 1859 г. от Доминико Франческо Мартилети, монах от Ордена на доминиканците

Запазена е и фотография от това паметно за града събитие. Иван, брат на музиканта, още като ученик съставил една ръкописна песнопойка с творби на Петко Рачов Славейков и други възрожденски поети. Той наследил дарбата на баща си и често разгръщал неговите книги. Това всъщност бил единственият капитал, получен в наследство. Затова още от малък Иван Лавренов трябвало да започне работа. Имал добро образование Иван, но бил принуден да стане слуга на заможния пловдивчанин Ради Стамболов. Известният и богат търговец се гордеел с дъщерите си. Най-голямата – Силвина, завършила френски колеж в Одрин, носела европейски дрехи и още с появяването си в Пловдив привлякла погледите на младежите от сой. Че и въздишки на чужд език се чували. Щастието се усмихнало на висш чиновник от Барон-Хиршовата железница. Радостният годеник носел скъпи подаръци и нетърпеливо разпитвал за деня на сватбата. В залисията никой не забелязал възторжения поглед на слугата Иван. Всъщност не съвсем – младежът открил сърцето си на Силвина. От една страна, богатият кандидат, от друга – някакъв слуга. Като че всичко било решено предварително. Само че дъщерята на търговеца решила друго – събрала в едно вързопче даровете на годеника, написала учтиво писмо и казала на строгия си баща, че обича слугата. Независимо от времето и нравите, подобно решение никога не носи радост на родителите. Ради Стамболов взел да увърта – добро момче е Иван, но нека напредне в занаята. След това ще му даде за жена най-малката си дъщеря. Значи девойчето да порасне, слугата да се замогне… Само че мъжете от рода на Лавренти били открити хора — ако обичат, обичат истински; ако търгуват, търгуват с достойнство. И така, както в приказките, работата стигнала до сватба. Силвина, за да не притесни младоженеца, поръчала си сукман и хвърлила европейските дрехи. Иван пък, за да подхожда на булката, събрал пари за европейски дрехи. Уж да бъдат с едно и също облекло пред олтара, а накрая пак различни.

След години, вече обичан зет, Иван често гостувал на тъста си. Като се почерпел малко, Ради Стамболов все закачал Иван:

– Иванчо, защо не искаше Катина, а? Я виж колко хубава е станала?

Споменът не е запазил отговорите на Иван. Знае се само, че той винаги говорел с обич за своята Силвина.

Тютюневата нива на Цанко Лавренов, 1927 – 1928 г. Държавен архив – Пловдив

На 24 ноември 1896 г. свещеникът в католическия храм “Св. Людовик” – Пловдив прилежно записал, че на Иван и Силвина Лавренови се родил син. Нарекли го Александър. Детето било орисано да стане велик човек. Творец, разбира се. Така след тази продължителна разходка из годините, стигаме до най-известния представител на рода. Това ни дава възможност по-лесно да опознаем неговата духовна нагласа, неговите стремежи и мечти, да проследим с разбиране пътя му в изкуството. Всъщност пътищата пред сина на Иван и Силвина били няколко — той би могъл да стане първокласен музикант, имал и дар слово (по-късно щял да се прояви като автор на десетки статии в печата). Още като ученик във Френския колеж обаче малкият Александър избрал живописта.

Цанко Лавренов като офицер по време на Първата световна война, 1917 Държавен архив – Пловдив

Освен Александър бъдещият художник имал още едно име — Стефан. Само че не с тези две имена се прочува, а с галеното обръщение в семейството — Цанко. Както го знаем и до днес – Цанко Лавренов. Крехък и болнав през целия си живот, тактичен и отстъпчив с другите, безпощаден към себе си. Имал е възможност да изкарва прехраната си без особени усилия, но затова пък трябвало да зареже изкуството. Опитвал се да припечелва като търговец, като земеделец, служител в Държавната печатница. Цял живот не забравил думите на свой учител — художникът трябва да е обезпечен финансово, за да не продава за дребни пари таланта си. Има и друг път, но той е свързан с много жертви. Именно този път избира Цанко Лавренов. Описва го в книгата си „По стръмната пътека“, издадена през 1967 г., – разказ за това, как творецът брани таланта и името си.

Снимка на художника Цанко Лавренов от командировката му в Атонските манастири 1938 г.

Иначе пътят на Цанко Лавренов към върховете на славата съвсем не изглежда параден. В архивите на Пловдивския окръжен съд с изненада ще открием Александър Лавренов, регистриран като търговец

На фотография от 20-тте години на ХХ в. ще видим усмихнатия художник сред тютюнева нива. Това е чифликът на Цанко Лавренов край Коматевско шосе. През 30-те години на миналия век Цанко Лавренов е един от главните оформители на панаира. Работа почти без почивка. Но в замяна на изтощителния труд художникът получавал свободата да рисува това, което му е на сърце. Така са се появили картините, които прославиха художника. Преживени, сътворени и отвоювани с безброй усилия.

Автобиографичната книга на Цанко Лавренов „По стръмната пътека”. На корицата е репродукция от картината „Старият Пловдив”. Тази картина дава повод творецът да произнесе знаменателната реплика: „Вече станах художник!”