Носителят на наградата Международен „Букър“ Георги Господинов разговаря със своите почитатели в Епископската базилика като част от фестивалната програма на „Пловдив чете“. С него бе издателката му Божана Апостолова, разговорът за „Времеубежище“ води поетът Иван Ланджев.
Георги Господинов: „Продължих да пиша тайно до „Лапидариум“ – първата ми стихосбирка – от 1992 година. Тя беше забелязана. Следващата получи награда „Иван Николов“, беше забелязана от Божана. Важно е човек да се запази чувствителен. Никога не мигрирайте от тази Родина или където и да ходите, си я носете с вас. Родината на детството трябва да е с вас навсякъде. „Времеубежище“ тръгна от едни дистопични времена. Имаше пандемия, всичко е затворено, книжарниците също, но Манол се нави да я издаде точно в този момент. Издадохме я, Гери и Ана подготвяха пликовете с книгите – първите седем места, на които изпратихме – едно пловдивско село, едно бургаско, Париж, Лондон – пращахме по интернет. Днес става един месец от връчването на „Букър“ също.“
Ланджев: Как така една книга за миналото начерта бъдещето на българската литература?
Господинов: „Какво става с онези неща, които не са се случили в живота на един човек. Това много ме интересува. Те остават ли, продължават ли да ни дефинират. Според мен – да. За тях трябва да говорим, да разсъждаваме. Хората са страшно чувствителни за миналото и за нещата, които не са се случили. Никой не иска да живее в неслучили се времена. Ние произвеждаме минало. То е страшно важно и ми се щеше винаги да говоря за това. В тази книга вече бях готов да разкажа миналото на света. Най-трудно ми беше как да се подготвя за всичките европейски държави и как да вляза в носталгиите им. Примерно, на един испанец – кое за него би било щастливото му десетилетие. И говорих с много хора, стигнах до някакъв извод, че за тях това са 80-те години. При представянето на книгата в Испания се оказа, че съм познал, не съм се провалил в изчисляването на носталгиите. Те не се влияят от икономиката и най-трудно се изчисляват. Човек по друг начин гласува за носталгията. Не е както на избори, това е ирационален акт, зависят от емоциите. Популистите добре познават това и умеят да ни натискат копчето. Журито на „Букър“ беше впечатлено от съчетаването на лично емоционалното и общо социалното.“
Ланджев: „Аз написах първата рецензия за романа въобще. Но все пак темата е това безпрецедентно постижение за българската литература. Нека да оборим конспиративните теории, че си знаел предвалително. Аз зная, че не си знаел за наградата. Как се случиха нещата?“
Господинов: „Наградата е дълъг период – има дълъг списък с номинации, после идва краткият списък, отсяват се от 160 книги, накрая остават 11. И не съм мислил. В краткия списък останаха 6 романа от четири континента. Дойде една английска критичка след церемонията и ми благодари, че съм защитил честта на Европа. Аз не обичам да се тупам в гърдите, че съм българин, нямам заслуга за Хан Аспарух например. Но там, на онова място човек си дава сметка, че е част от нещо по-голямо. Пък и бе в навечерието на 24 май. “
Господинов: „Когато напишеш една книга, си казваш, написах нещо ужасно. Нямах някакво голямо усещане. Но постепенно от общуването с хората започнах да разбирам. Смисълът на голямата история е когато тя е лична история. Идеологиите работят с абстракции. Те знаят какво да правят с човека по време на манифестация, но не знаят какво да правят с човека, който се прибере вкъщи след работа, който е затворен и не може да пътува. Аз съм най-големият носталгик. Миналото е много важно, то може също да е пропаганда. На нас ни продаваха светло бъдеще. Сега се опитват да ни продават минало. Миналото и носталгията могат да бъдат опасно употребени. Защото има нещо, което опровергава, това са децата, те не са от нашето време и ние трябва да живеем и да споделяме тяхното време.“
Ланджев: „Колективното минало е търговия, индустрия, ценно е личното минало. Това притеснява ли те?“
Господинов: „Някои метафори се сбъдват. Идва вирусът на ума, той ще доведе до пандемия, тази метафора всъщност се сбъдна. После говорихме за разпадите на обществото, как всеки ще се затвори в своето времеубежище. Това не е пророчество, това са знаци. Нашата работа е да уловим предупреждението, да кажем, преди да се е случило. Но има и обрати на съдбата. Ти казваш нещо и тя го взема. Но това зависи от нас, докъде ще позволим да се лучат тези предупреждения. Оруел е казал: „Това не беше предсказание, а предупреждение. Наръчник какво да не правите.“
Опашката за книгата беше нещо много хубаво. Повече от четири часа. Над километър и половина. Хората се запознаваха на нея. После взеха да подвикват да се дава само по един екземпляр, че да стигне за всички – това го помним от едни други времена. Но не беше уморителна опашка. Един човек каза, че хората имат нужда да се хванат за нещо позитивно. А полицаите казваха – „Опашката е стигнала до пешеходния на „Фритьов Нансен, какво правим?“ Това беше забавната част. “
Ланджев: „Аз съм обнадежден. Най-верният тест за това от какво е направен човек е как приема удпеха на другите, радостта за друг човек е неподправена, тя е автентична реакция. Но километричните опашки показват, че има автентична радост.“
„“Времеубежище“ е книга за това как да живея, когато не вярвам, че утре ще стане по-добре. как да живеем в дефицит на бъдеще, в един рязко съкратен хоризонт. Ние все живеем в дефицити – преди на банани, но има и други дефицити – сега е на смисъл за бъдещето. Сега сме в ситуация на война. Идеята ми беше много отдавна. За такава тема. Хората да се чувстват в синхрон с това, което ги заобикаля. После идеята се промени. Тя съчетава щастливото ни желание да сме другаде с опасността да вкараш цяла държава в мазето на някакво минало.“
„Като спечелих наградата, ме накараха да направя плейлист на романа, защото в него има много музика. Започва със „Сарабанда“, минава през „Жълтата подводница“, „Хотел „Калифорния“, през Доорс, може да си пуснете тези парчета, докато четете.“
„Изпитвам носталгия към бъдещето от моето време. Но не съм почитател на обещаното бъдеще. Не искам да пътувам до Марс, не искам да живея на Луната.“
Зареждане ...
