- Искам да взривя всичко, което съществува само на базата от конвенционални правила! В този случай мълчанието не е мъдрост
- Аз съм като вятъра, все нещо гоня, неспокойна и търсеща душа
- Без страх ровя дълбоко в сърцето си
Гергана Попова е певец, поет, композитор и музикален аранжор, художник, музикален мениджър и промоутър, пиар и журналист. Родена е в Свищов, завършва университет във Велико Търново, по воля на съдбата живее и твори във Виена. Но безкрайно обича древния и артистичен дух на Пловдив. На 9 май Гергана ще направи изложба в арт залата на Тотал спорт, а на 16 май ще представи на концерт и музикалното си изкуство.
Специално за ПловдивПрес известният в Австрия български артист сподели всичко важно за изкуството, превратностите на живота, трудния път към успеха и желанието винаги да се завръщаш към корена си.
С Гергана Попова разговаря Радослав ИВАНОВ.
-Здравей, Гергана! Как можем с малко думи, но конкретно и значимо да те представим на пловдивската публика? Коя и каква е Гергана Попова?
-Мога да кажа, че съм една неспокойна и вечно търсеща душа, като перпетуум мобиле. В мен има едно трептение, което ме изпълва с електричество. И аз, като вятъра, все нещо гоня – идеи, нови цели, съкровни мисли, преоритети. Без страх ровя дълбоко в сърцето си. Много съм критична със себе си и изисквам максималното от своите възможности, перфектционист съм. Креативността е моят пулс. Широко скроена съм и се впечетлявам искрено, дълбоко и по човешки. Изключително държа на творческата дисциплина и усърдната ежедневна работа като творец. Такова е артистичното ми аз.
А като обикновен човек, Гергана е любяща съпруга и сестра. Верен приятел, грижовна дъщеря. Стриктен, дипломатичен, благодарен човек, гледам с открито лице към всички. Стремя се да бъда винаги коректна.
-Борят ли се двете изкуства в душата ти – музика и художество? Кое се опитва да вземе превес?
Истината е, че аз съм пълна с музика и багри. Още като дете, започвайки да свиря на пиано, открих в себе си един магичен свят, който си беше само мой. Усещах, че свиренето ме прави щастлива. Всичко за мен беше леко и разбираемо в музиката, почти като игра. Ученето беше по-скоро един инстинктивен, интуитивен и спонтанен процес. Така че, в началото безкрайно дългите часове за упражнение минаваха някак неусетно. Когато свирех, аз виждах цветове – охра, бледо розово, портокалово оранжево, маково червено, все топли и меки багри, които усещах като прегръдка. Спомням си, че когато срещах трудност при интерпретацията на някое произведение, моята търпелива майка ме вземаше под крилото си и ми разказваше омайващи приказки за румолящи поточета, работливи пчелички и подскачащи в бързеите сребърни рибки. И ето ти магия. Музиката е фантазия! По-късно, по време на моето заболяване, загубих способността си да виждам музиката и за един период от време тя напълно напусна сърцето ми. В този момент, като вселенско спасение дойде рисуването. То изпълва в момента сърцето ми до последната фибра, то е моят пулс, чрез него отново живея. За тези две мои житейски страсти не може да има баланс, между тях няма борба, те нямат необходимост от помирение. Защото са в мен, за да съществувам чрез тях.
-Разкажи накратко за живота си, кога се установи в Австрия, каква беше причината да напуснеш България?
–Напуснах България заради любовта. Онази, съдбовната и изконната, която не се интересува от правилата, която мрази далечните пространства и за която нямат значение граници, езикови бариери и бюрократщина. Любовта никога не задава въпроси в бъдещо време. Тя не пита дали е възможна и дали ще просъществува. Заради тази любов заживях във Виена. Направих кардинална крачка, но тя не беше трудна за мен, защото бях влюбена и дръзка. И преизпълнена с надежди. И бях щастлива. Гнездото, в което се приютихме, забравяйки света около нас, бе от звезден прах и розов захарен памук. Но, както често се случва в живота, любовта ни ненадейно приключи, просто ей така, без траурни фанфари и разплакани есенни кестени… И, каква ирония, разделихме се през май – месецът на любовта. И аз изведнъж и най-неочаквано се озовах в реалността.
Работих като сервитьорка, после станах певица, след това се научих да танцувам и участвах в мюзикъли, бях в ансамблите на различни малки театри, работех и като статист, и като хорист, имах няколко скромни роли в различни кино и филмови проекти. Няколко години бях основен аранжьор за съвременния и много успешен композитор Петер Бранка. После създадох свой лейбъл и издадох авторски албум. Писах стихотворения и есета по различни поводи за литературни списания и вестници. Работих и като продавачка във веригата магазини МАНГО, след това отново бях сервиторка на Октоберфест в Щутгард. И след всичко това срещнах новата си любов.
Запознахме се на един грандиозен блус фестивал. Срещата ми с Юрген предначерта за мен нов и съвсем различен живот. С него създадохме една много успешна промоутърска фирма за музика, която носеше името „Ротенщайнер Промоушън“. От тази година съпругът ми вече е в пенсия. В момента той е моят мениджър. През всичките тези години музиката беше мой душеприказчик и паралелен свят, където можех да се чуствам различна. Създадох множество мои индивидуални музикални проекти и имах шанс и привилегия да работя с прекрасни музиканти, професионалисти от различни точки на света. Изпробвах различни жанрове, пях рок и хард рок, етно, фолклор и джаз, пях на различни езици и с различни стилистики. Докато дойде болестта и всичко се превърна само в един мираж.
-Няма да те връщам към този момент, целият свят премина през изолацията и пандемията. Разкажи ни обаче как се става известен творец в Австрия? Какъв път извървя, през какво трябва да премине един художник и музикант, за да пробие и да го забележат?
-Този въпрос може да има много отговори, травиални например – да си на точното място, да срещнеш точните хора в точния момент и с точната интерпретация на някаква точно като за теб тема и т.н. Или пък ковенционалните –ами, нали знаете – много работа, амбиция и разбира се 100 процента талант… има и отговор, близък до фантастиката – просто късмет. В Австрия, за да пробиеш, като артист, според мен е необходима оригиналност, трябва да имаш гръбнак, който не се пречупва, дебела непропускваема кожа, много постоянство и абсолютна вяра в собственото можене. И не е само това. Трябва добре да усвоиш техниката за бързо изправяне, непукизъм, да имаш силен стремеж за собстевено творческо пространство, нужни са също талант, интеграция, неподражаемост и изключително, ама изключително много работа.
Късметът също може да има значение, но не е задължителен. Аз лично притежавам съвсем скромна част от тези качества. Амбициозна съм, инатлива съм, неуморна съм и съм работна, като мравка. Преследвам докрай целите си и в повечето случаи успявам да ги осъществя. Твърдоглава съм, но имам и един доста сериозен комплекс за малоценост. Аз конкретно бях открита от група хора, които са убедени в моя талант и моето можене, които вярват в моята неизчерпаема креативност, които познават добре моя потенциал и най-вече истински ме обичат. Тук е мястото да ги спомена поименно! Благодаря ви безкрайно, мили мои – Георги Дерменджиев (бившият музикален мениджър на групите КАРАНДИЛА и КАРАНДИЛА джуниър), Ксения Варгова (графичен дизайнер), Адриана Шегало (галерист), Барбара Митлингер (куратор и директор на „Клейне Галерие“ във Виена) и разбира се на моя съпруг и мениджър Юрген Ротенщайнер.
-По-лесно ли е талантливият човек да успее във Виена, отколкото в София?
-Мисля, че е по-лесно във Виена. Конкуренцията там е брутална, но творците изпитват голямо уважение и респект към работата на своите колеги. Те са като магнити, които неудържимо се привличат. И както при гравитацията в Слънчевата система, ротират неуморно около себе си и другите. Учат се един от друг, правят си комплименти, търсят помежду си общото, помагат си да осъзнаят, че са съвършено различни. Радват се взаимно на успехите си, помагат си, като водят своя публика по изложбите на конкурентите си. Обществото на творците във Виена е здраво и плътно в центъра си. Тук помага много начинът, по който е организирано това многобройно творческо семейство. Например повечето галерии са строго спезиализирани (по стилове, по епохи, по жанрове дори и по образование). Аз, като самоук рисувач, нямам право да излагам моите творби в този тип галерии. Също така, моите картини не са подхщодящи за галерии, които са специализирани за модерно изкуство, нищо, че и моето изкуство също носи името модерно. Но тук не става въпрос за времето като датировка, а се прави разлика в техниката, материалите, стандартите, цялата визия на съответната творба. Така, че моите картини нямат място в такива галерии. Освен това, има една много фина регулация на цените. Обикновено те се движат в определени граници, в зависимост от популярността на твореца, нарастващият интерес на публиката прави галериите любопитни, все по-важни куратори или галеристи започват да те канят за изложби, защото знаят,че картините ти имат нарастващ брой фенове и съвсем реално могат да бъдат продадени. Освен това, цената се определя и от форматите, с които работиш, материалите, техниката и презентацията на завършената творба.
По този елегантен начин творческото общество се самоконтролира и всеки знае, в зависимост от възможностите си, къде е за момента неговото място и неговата подходяща публика. Този механизъм сплотява творците и държи в нормални граници съществуващата в действителност брутална конкуренция. При нас, в България, за жалост не съществува този финес, тук конкуренцията е чист канибализъм.
-Кога беше твоят първи „пробив“, картина или песен, как се случи и кога те „видяха“?
-В музикално отношение не мога да отговоря на този въпрос еднозначно. Животът ми беше изпълнен с влудяващи сценични трески и премиери. Спонтанно си спомням за примиерата на мюзикъла „Рейнбоу гърл“ в градския театър в Санкт Пьолтен. Един красив град, днес главен град на провинция Долна Австрия. Напрежението беше огромно. През цялото време сърцето ми се опитваше да изскочи. Вечерта преди представлението, реших да си напиша едно семпло завещание, за да се знае кой от моите колеги ще получи синтезатора ми и на кого мисля да оставя сешоара и ролките за коса в наследство. На прмиерата не умрях, но в първата част на представлението бях в пълна агония, някъде към средата установих, че в залата е тихо, като в гроб, което ме притесни тотално и имаше реалната възможност да се парализирам, затова го обърнах на автопилот. Във втората част успях пряко сили да се взема в ръце и усетих,че публиката ме следва с очи почти бездиханно и изведнъж всяка моя дума се превърна за мен в катарзис. Накрая имаше взривяващ аплауз, аз се почувствах необятна и пълна с енергия. На другия ден висока температура ме повали на колене и в следващите три дни бях болна и за голямо мое съжаление играх само 5 от уговорените 10 представления. Не зная как точно ме е запомнила публиката, но критиката и всички публкации във връзка със събитието, както и голяма част от телевизионните репортажи бяха благосклонни и позитвни. Аз обаче запомних тази публика, очите на хората, запомних тяхната благодарност и вдъхновението, което ми подариха с пълни шепи.
-Кое е по-важно, талантът, трудът или може би късметът?
-Ще отговоря с думите на Моцарт, необходим е 1 процент талант и 99 процента работа.
Тук първата част на интервюто приключва. Ще прекъснем интересния разказ за известния в Австрия български артист Гергана Попова. Очаквайте скоро още по-увлекателната втора част. Само в ПловдивПрес. Но съвсем леко открехваме вратата, за да видите как продължава:
-Как се ражда една картина на Гергана Попова? Кой е първоначалният импулс, искрата, от която тръгва процесът?
–Аз сънувам моите картини. Те са като събирателна лупа на душевните ми преживявания с последващите от тях емоции, усещания, настроения и въпроси, които неизбежно задавам сама на себе си. Изгубването на определени чувства след пандемията, ме направи абсолютно различна. Тези чувства се концентрират в различни багри, които от своя страна определят интензивността на картината, върху която работя. Сънищата ми са точни и детайлни. Аз ги помня и ги виждам чрез третото си око абсолютно ясно.
Трудно ми е да обясня самия процес, но заспивайки, аз виждам зад клепачите си една турболенция от цветове, която прелива импулсивно и бързо една в друга. Чуствам един вид вибрация при всяко едно магично завъртане на тази безкрайна палитра в главата ми. Бавно и постепенно в съня ми започват да се оформят отделни фигури, които се позиционират в пространството. Точно във фазата преди събуждане, от целият този неистов колорит, започват да се отделят конкретни детайли, които обособяват свои специфични и непознати за мен геометрични форми, като малки острови, концентриращи в себе си различни цветове. След това всичко отново се слива и преди да се събудя, виждам цялата картина за миг в главата си. Когато започна да работя над видяното, усещам съзидателния процес като една диктовка. Аз вече зная всяка чертичка, всяко кръгче с каква големина и в какъв цвят трябва да бъдат нарисувани.
Когато работя, често изпадам в инсомния. Въпреки перманентното вземане на лекарства, за мен са достатъчни само 1-2 часа сън. В такива моменти не изпитвам никакви други потребности. Не усещам глад, жажда или умора. Рисувам до момента, в който зная, че няма нищо повече, което мога да добавя. След това се чуствам напълно изтощена, без всякаква енергия и сила. Често се случва ръката ми да надебелее и да е преуморена, което е много болезнено. Въпреки, че картините ми са изпълнени с неимоверно много детайли, аз ги изработвам за около 4-5 дни. Понякога е нужна и цяла седмица. Досега най-много и продължително съм работила над платното „Магични светове“. Това е картината с най-голям формат – 1 м. на 70 см, която до момента съм създавала. Аз не правя корекции по моите творби. Първо започвам скица с молив, след това идва тушовката или линеарът. Оцветяването е един последващ и много приятен за мен процес. Тъй като помня всичко в детайл, обикновено рисувам по няколко картини едновременно. Не съм способна да се концентрирам и за това работя обикновено над 5-6-творби. За мен е лесно, защото помня при коя картина, точно до кой детайл съм стигнала и без проблем мога да продължа напред. Винаги вплитам пищни цветни декоративни елементи. Това са спомени за старите ми души.
„Papagena“, автор Гергана Попова
ОЩЕ по темата:
Невероятната история на Гергана Попова – един български артист във Виена
Зареждане ...
