- Най-важното е да следваш собствената си страст, да намериш таланта си
- Ние показахме как група артисти може да реализира потенциала си и да извърши магически неща
- Изключително важно е в България театърът да навлезе в образованието
- Само когато играе, човешкото същество реализира пълния си творчески потенциал
- Тази книга те кара да се промениш, да поработиш над себе си, да повярваш, че трансформациите са възможни, да се пребориш със страховете и болките
Световната пловдивчанка Елена Панайотова представи пред родната си публика книгата „Приложен театър. Теория и практики от България до Африка“. „Всъщност това е докторска дисертация, която от научен труд се превърна в много специално послание“, отбеляза редакторът на издането Ина Иванова. Носителката на тазгодишната престижна Национална награда за поезия „Христо Фотев“ е единственият човек, на когото авторката има доверие и изрично кани да редактира написаното.
„Освен че е много обичан театрален режисьор с уникален почерк, Елена е и преподавател. В Нов български университет, в Академията на Утрехт, в Сан Хосе – Коста Рика. Тази вечер във фокуса на вниманието ни е първата й книга, базирана на докторантски научен труд“, започна представянето Ина Иванова. И се поинтересува защо подзаглавието е толкова обемно и включва България и Африка.
„Обемно е, защото 15 години аз се занимавах с една програма, която нарекох „Артисти за деца“, в която артистите са от различни дисциплини. Започнахме в Широка Лъка през далечната 2002 – 2003 с деца от домове. В България имаше много деца от домове, през 2002, около 2 процента от българските деца са в домове. И всичките домове се намираха в изоставени, крайни места на държавата. Идеята беше, че обществото не трябва да ги вижда. Аз, като млад режисьор, който си мечтаеше да прави някакви велики неща, се оказах в Широка Лъка. И там ни намериха децата, ние не знаехме, че има такъв дом за 60 деца, беше в доста лошо състояние, после нещата се промениха. Оказа се, че в региона има над 10 домове. Започвайки с една артистична акция в това село, срещнах английски бизнесмен, който тъкмо започваше да развива своя бизнес в България. Този човек купуваше храна за децата от дома. Но беше убеден, че на тях им липсва и духовна храна. И ми предложи да направя международно лятно театрално училище за тях. И така, през 2016 година вече, в Широка Лъка имаше артисти от три континента, деца от цяла България, от Холандия, от Франция. И нещата се случваха. Аз тогава още не знаех, че това, което започваме да правим и развиваме, се нарича приложен театър. Приложният театър обхваща практики, които се появяват едновременно по цял свят. От артисти, които се опитват да хармонизират обществото. Ние работим с деца – сираци, но има работа и в затворите в Латинска Америка, има театър на потиснатите, в Африка има театър за развитие, има всякакви форми, когато театърът напуска луксозната черна кутия и тръгва, и се оптива да решава проблеми на обществото.
Така 15 години по нашата програма, с артистите, които успявах да увличам край себе си, те се увеличаваха непрекъснато, някои от тях вече са големи български звезди, но са започнали в Широка Лъка, нека не ги изреждам сега. Ние показахме как една група артисти може да реализира потенциала си и да извърши магически неща. Аз живеех между Амстердам и София, защото тъкмо се бях омъжила в Холандия. Имах късмета да преподавам в Академията за изкуство в Утрехт, в програма „Театър и образование“. Това ми даде възможност по нашата програма в Широка Лъка да идват много студенти от Холандия. Тогава, в тази академия смятаха, че българската култура носи изключителни традиции, които е много важно холандските студенти да идват тук и да се запознаят с тях. Ние създадохме специални програми, които определно смятам, че са принос в това световно течение на приложен театър. И някъде през 2010 се появи друг спонсор, който даде идеята тези програми да се направят и в Кения. И така се оказах за първи път в Африка“, разказа Елена Панайотова.
„Тази книга е достатъчно аргументативна по отношение на видовете театър, по отношение на различни техники на образование, но се чете много леко. И тя всъщност окуражава. По някакъв начин, докато я четеш, ти разбираш, че има създадени методи и технологии, които да ти помогнат да се пребориш със собствените си болки, страхове, със социалните си несигурности, ако щете. Това е книга за всички нас и освен информативна стойност, тя има един чисто човешки принос. В това да те накара да се промениш, да поработиш над себе си, да повярваш, че трансформациите са възможни и понякога, нещо много малко, би могло да задейства поредица от случки и да доведе до голяма промяна. Това е нещо, за което, ние като общество, не говорим. Но то се случва и тази книга описва един точно такъв път“, сподели с какво лично се е обогатила от работата си с текста Ина.
„Бях много радостна, когато няколко жени ми споделиха, че книгата им е подействала много вдъхновяващо и започват да правят стъпки напред. И това е чудесно, защото така можеш да предадеш нататък онова, което си направил. Най-важното е да следваш собствената си страст. Да намериш таланта си. Това, което правихме в нашата програма за всички тези деца. Аз бях убедена, че е изключително важно не да се фокусираме върху това, че те нямат родители, а в момента, в който те могат да открият таланта или страстта си, нещо, което обичат да правят, това ще им помогне да са целенасочени и им дава смисъл. Всъщност нашата програма го доказа. Особено в Африка, където резултатите бяха на невероятна скорост, защото работехме с други обеми. Книгата има практическа част, в която описвам моя личен опит. Има и теоретична част и непрекъснато правя едни прескачания между двете, за да мога да дам контекст на читателите. Приложният театър възниква спонтанно преди 60-70 години, терминът се появява преди 20 години. И тук има всякакви практики. Нашата е като театър в образованието. Аз се опитвам в момента да заостря вниманието към това колко важно е в България театърът да навлезе в образованието.
В книгата разглеждам и друго важно, кога изкуството навлиза в ранното образование. Това е преди един век в Америка, сигурно сте чували и за Рудолф Щайнер, за Валдорфската педагогика. Това са идеи, които се раждат в началото на миналия век, когато хората се занимават с това как да помогнат на личността да стане холистична личност и да бъде достоен член на обществото. Нещо, което отдавна сме забравили. И тогава навлиза изкуството. И паралелно се развиват тези програми, в които се доказва, че работейки чрез изкуството, тоест, вместо такова знание, което децата да наизустяват, е много важно това да става чрез играта, чрез изкуството да научават неща. И само когато играе, човешкото същество реализира пълния си творчески потенциал. И всъщност играта е действие. И понеже всяко действие променя света, играта е изключително важна, плюс разказването на приказки, което го има и при Щайнер. Защото това развива въображението. Книгата сумира няколко от тези прогресивни течения за навлизане на изкуството в основното образование, тенденциите на приложен театър в световен контекст, които са различни форми, в които постепенно театърът или се е превърнал в терапия, или е влязъл в някаква форма, като не е важно толкова естетическото му влияние, колкото да решава някакви проблеми. Много трудни проблеми, които никой друг не би могъл да реши. Това е, което в някакъв смисъл и нашата програма постигна. Артистът и творческият процес са тези, които могат да направят мост с части на обществото, с които никой друг не би могъл. Има и една глава за мултикултурността и интердисциплинарността, тоест колко е важно да се срещаме с другата култура.
Ние, българите, малко се плашим от това, такъв ни е манталитетът. Има един ужасен страх от другия, който ти не познаваш. Аз го отдавам на това, че самите ние малко сме несигурни кои сме. Защото, ако ти знаеш кой си, няма защо така да се страхуваш от другия. Аз имах такъв шанс, животът ми да преминава в мултикултурност. И смятам, че светът се движи от монокултура към мултикултурност. И това е по-разчупващо съзнанието. За младите хора вече няма граници, но в нашето време пътуването по света не беше така отворено, както е сега. Това, което правехме, беше много важно за децата. В Широка Лъка идваше целият свят. И сега повечето от тези деца се реализират в Лондон. И се чувстват като у дома си там. Защото са свикнали на тази мултикултурност.
Докато нашето общество ги сегрегира и повечето от тях се реализират в чужбина. За съжаление това са нашите деца, това е бъдещето на България, което продължава да си търси другаде реализацията. В книгата отделям внимание и на значението на въображението и приказката. Искам да кажа на младите хора: „Моля Ви се, четете приказки на децата си. Не им пускайте клипчета от телефона. Разказвайте им цяла приказка. Изключително важно е, деца, които не са имали достъп до фантазното и до приказките, както бяха децата от домовете, с които ние работехме, много по-лесни решения търсят те в живота, пристрастяват се, нямат на какво да се опрат. Неразвивайки въображението на едно дете, ти го обричаш то да не може да се реализира като личност. Айнщайн е казал, че знанието има граници, защото то стига донякъде, а въображението е това, което няма граници. Изключително е важно за децата, това, което доказа нашата програма, има специална глава в книгата, която отделя внимание точно на каква психология и педагогика са се опирали различните тенденции, колко е важно разказването на приказки, създаването на приказки, понеже в нашата програма работехме много с приказки, които разигравахме с децата. Приказки от различни култури и чрез преживяването ние ги обучавахме. И те знаят много повече от останалите. Най-важното е, че театърът всъщност те учи чрез преживяване“, разказа за книгата си Елена Панайотова.
Чуйте още интересни случки, които известната режисьорка сподели с пловдивската си публика в пълния запис от представянето на книгата, който ПловдивПрес направи в Литературен салон „Spirt & spirit“ в „Петното на Роршах“.
След края на увлекателното представяне,
Елена Панайотова раздаде десетки автографи,
а приятели и почитатели
с радост се докоснаха до известната пловдивчанка.
Елена Панайотова е родена в Пловдив. Тя е театрален режисьор, педагог и продуцент. Доктор по театрознание и театрално изкуство към Нов български университет. Специализира Европейска култура и история в Университета в Амстердам, Холандия. Печели национални и европейски стипендии, включително две специализации по театрална антропология в Один театър – Холстебро, Дания. Преподава актьорско майсторство и режисура, и театрална антропология в Нов български университет, преподавател по театър в Университет за изкуства в Утрехт, Холандия. Гост преподавател в Националния университет в Сан Хосе, Коста Рика. Води обучителни ателиета по театър в Европа и Африка. През 2003 година инициира ежегодния проект „Лятна театрална академия за деца в риск“ в с. Широка лъка, който от 2010 трансформира в международна програма „Артисти за деца“ в Кения и България. Проектите, които ръководи в сферата изкуство и образование, въвличат над 300 артисти и 5000 деца от четири континента. През 2016 г. инициира и ръководи проект „Performance Art for Youth Africa“ (PAYA) в Кения и Танзания, който е сред 8-те от общо 1800 проекти подкрепени от ЮНЕСКО.
Елена Панайотова е неколкократен носител на наградите ИКАР, АСКЕЕР, „Златен кукерикон“ и Награда „Пловдив“.
ОЩЕ
Режисьорът и преподавател Елена Панайотова: Образователната ни система е колабирала
Зареждане ...
