Новини от Пловдив » Важно » Цанко Лалев: Домът на пчелите е кошерът, където добрият Бог събира душите
Важно Градът Книги Култура Пловдив Пловдив Важно Чети с ПловдивПрес

Цанко Лалев: Домът на пчелите е кошерът, където добрият Бог събира душите

  • Бог е направил душата, която отива в безкрайния свят, в Дома на пчелите. Това е раят
  • Абсолютно всеки човек заслужава да бъде разказан. Всеки живот носи в себе си абсолютно всички неща на големия разказ
  • В „Домът на пчелите“ поетът Лалев се преражда в епичен разказвач
  • Книгата е рефлеския на едно дълбоко минало, което е изчезнало, но мистично присъства в настоящето
  • Този текст притежава изключителна енергия, която усещаш буквално с тялото си

В болничната стая Ралица Лазарова научава от телевизията, че децата ѝ – Никола и Яна, на 17 и 15 години, са изчезнали край древно светилище близо до къщата, която изненадващо е получила в наследство. Макар и да изглежда налудничаво, тя знае точно какво е станало. Въпреки коварната болест, майката се включва в издирването. В къщата, пристроена към стара каменна кула, тя открива изписани тетрадки и ковьори със странни сцени, които трябва да проучи и разбере, за да спаси децата си. 
Миналото не свършва никога, а съществува като отделен свят и попадналите в него Никола и Яна, заедно със Съвършения – богомилски водач, и неговия спътник Гайдаря, дошъл от земите на френското кралство, преодоляват невероятни опасности, за да се завърнат у дома. Сюжетът на „Домът на пчелите“ е непрекъсната игра между напрегнатото настояще и Средновековието в България от времето на първите Асеневци и превземането на Константинопол от латините. И въпреки че историята се оказва точно такава, каквато са учили в клас, двамата младежи откриват плашеща разлика. В този паралелен свят самодивите и върколаците от фолклора не са измислица, а реални създания, много по-страшни и по-силни от човека.


От Радослав ИВАНОВ

„Домът на пчелите“ /Издателска къща „Хермес“/ е първият роман на Цанко Лалев. Авторът обаче е добре познат на четящата публика. От младини той пише поезия, повече от 20 години работи в издателство и е съставител и редактор на повече от 50 научнопопулярни книги за нашата история и фолклор. След годините натрупан опит, Лалев решава, че е дошло време да напише свой роман. „Изведнъж със смайване осъзнах, че имам всичко, за да напиша книгата. Това е прозрение. Абсолютно всеки човек заслужава да бъде разказан. Всеки живот носи в себе си всички неща на големия разказ“, споделя Лалев.

Как се е стигнало до трансформацията на експресивния поет в епичен разказвач обяснява писателят Александър Секулов, който представя новата книга пред пловдивската публика в Литературен салон „Spirt&Spirit“ в клуб „Петното на Роршах“.

„От всичките 15 години, в които се срещаме тук, това е моята вечер“, развълнувано започва Секулов. „Изпитвам съвършена наслада, че имам възможност пред вас да си поговоря с Цанко Лалев. На малко хора в живота е дадено да имат такъв другар и приятел в живота, през всичките години, в които се опитваш да станеш нещо, да сбъднеш някаква мечта. В случая – да станем литератори, да станем писатели, да сме свързани с думите. Като идвах насам, си дадох сметка, че в живота си съм се възхищавал, като литератор, само на Цанко. Той винаги е бил някъде напред, ясно е, че няма стигане. През годините сме имали общ поглед върху литературата, върху социума, към това, което представлява литературният живот, какъв избор на поведение в литературния социум да изберем. И когато виждаш, че се припокриват решения и оценки за всичко, което те заобикаля, това приятелство става нещо голямо, то те спасява, спасява и литературата. Много съм патетичен, но искам да го кажа публично, че познавам такъв човек. Било ми е много леко с него, ние сега изглеждаме малко по-стабилни, с малко повече самочувствие. Но сме били много по-млади и не сме имали нито самочувствие, той може да го е имал, аз обаче не. И това споделяне беше много важно, когато някой стои до теб и знаеш, че винаги е там. Понякога не сме се виждали много време, но всеки път е все едно, че изобщо не сме се разделяли. В литературата такива приятелства Господ ги дава и аз мисля, че съм щастлив човек“, емоционално обобщава Секулов.

„Ако всичките тези думи ги бях чул преди време, сигурно щях много да се развълнувам или много да се притесня, а сега благодаря на Сашо и му връщам същите думи за приятелството. Но сега е дошъл момент, в който вече мога спокойно да говоря за тези неща. Има едно, не бих казал помъдряване, но ние се познаваме от деца. Тъй като студентските години, от моя гледна точка сега, са детски години. И когато срещнеш в детската възраст хора отдадени на някаква страст и тази страст остане, това наистина е голяма рядкост. За нас това е страстта за литература. И при тези стотици разговори, които сме имали през годините, нито веднъж той не е говорил за нещо друго, освен за литература. Или пък за нещата от живота, които обаче се превръщат в литература. Ние не сме някакви схоластици, но той е човек, за който литературата е ценностна система, през която се възприема светът и която е мястото, което този човек си е избрал. Аз съм автор на много научнопопулярни книги, които не са представяни като авторски, но на човек, който в началото е писал само поезия, после не му се струва важно, когато напише например биографията на някой български цар или се опита да разкаже на децата за откритията на археолозите. Това не означава, че подценявам труда си, но не съм толкова чувствителен към това авторство. Тези книги са над 50 със сигурност. Всичко това, което съм вършил в продължение на повече от 20 години, в един момент се оказа подготовка за това, че ще пиша романи. А не съм и подозирал, че така ще стане. Това е един от най-вълнуващите моменти в живота ми, а се оказа, че това са едни чернови, трупане на материал, огромно количество историческа информация, от най-едрата, до съвсем конкретни случки, до детайлите на Средновековието например. Не изпитвам никакво съжаление към това, което съм свършил, все пак тези книги са продадени в над 300 000 екземпляра, свързани са с учебната програма, те помагат на децата да се готвят в училище“, обяснява Лалев.

„Как желанието ти да разказваш истории, да пишеш романи, стана непреодолимо?“, пита го Секулов.

„Точно в Пловдив, този прекрасен град, в една августовска нощ, точно тук, в „Капана“, преди 15 години, в три часа през нощтта, най-внезапно художникът Хранов ми зададе въпрос: „Ти защо не пишеш?“ И тогава му отговорих, че не зная за какво да пиша, нямам теми. В младите години, когато живеехме един прекрасен поетичен живот, това е едно от най-прекрасните неща, да пишеш стихотворения и да си млад. Това е голямо удоволствие. Но то е класическо младежко състояние. Което в един момент свършва. В България това стана твърде внезапно и в 88-а година, завършвайки университета, като филолог бях директно изхвърлен на бунището на историята. Възникна въпросът какво ще работя. Аз опитах да обяснявам, че пиша стихове, но имаше слаб интерес. Влязохме рязко в една действителност, която Сашо много точно описва с израза, че 14 години е работил във вестник и има едно такова много мъчително изречение: „Когато бях забравил, че искам да стана писател.“ То обяснява ситуацията. Идват едни години, в които започваш да правиш други неща. Това беше периодът, когато нямах теми, нямах за какво да пиша. Но когато леко се отдалечих от житейските феномени, изведнъж със смайване осъзнах, че имам абсолютно всичко. Това е прозрение. Абсолютно всеки човек заслужава да бъде разказан. Всеки живот носи в себе си абсолютно всички неща на големия разказ. Към този личен опит, като прибавиш и историческия опит, който най-вече означава безброй човешки истории, натрупването на опита е ставало невидимо за мен. И когато успях да го погледна малко по-отдалеч, дойде моментът, в който писането няма спиране. Това е безкраен свят, можеш да пишеш за всичко“, разказва Цанко Лалев.

Секулов веднага се опитва да обясни как един поет се е трансформирал в епичен разказвач:

„Аз чета бързо. Тази книга я прочетох не изречение по изречение, а дума по дума. Защото преживявах акта на това, че се е появила. Исках да си удължа времето за осъзнаване, че Цанко е написал роман, че се е върнал в литературата. Но и самата книга има едно удивително качество, то направо ме потресе и ме вцепени, защото не го очаквах. Епическото спокойствие, с което се разкава. Цанко е роден поет. Той е поет до мозъка на костите. Преди всичко и винаги ще е поет. И искам сега да го попитам как у един поет се възцарява този абсолютно спокоен, епически слог на разказване? Как се овладява поетическият нерв, как се овладява желанието за експресивна метафора, защото метафората съкращава необходимостта от разказване?“, пита Секулов.

„Става дума за дисциплина. Голям писател е Виктол Юго. Някой друг е малък писател. Аз се уча от големия писател. В нито един от големите писатели няма друго, освен желязна самодисциплина и контрол върху текста. И исках да направя нещо, което да е в пряка връзка с големите образци. Така ми е по-трудно. И ще ви кажа. Като започнах романа, за пет дни написах сто страници. И не си повярвах. Не ми хареса скоростта и начинът, по който работя. Прочетох написаното и съвсем не ми хареса. Разбрах, че романът беше лъжлив. В него нямаше нито една дума истина. И трябваше да започна отначало. Епичният разказ дойде, защото постепенно разбрах, че въпреки фантастичните неща, за които става дума, всичко в романа е истина. Появиха се баба ми и дядо ми, появи се тяхната малка къщика в края на селото, появиха се дълбоките ми разбирания за доброто и злото. Които са библейски категории, съществуващи в нашия непосредствен живот, но съществуват в средновековната си форма. В романа започна да се появява истината, а тя е например, че баба ми беше богомилка. Тук вече 90 процента ще си кажат, че вече съм се олял. Но ще ме разберете. Моят дядо Цанко, който е включен в романа по един обратен начин, героят се казва Цанко Дулев, а аз се казвам Цанко Лалев Дулев. Само че този Цанко Дулев е дядо ми. А баба ми е от павликянско село, в Ловешко има такива села. Павликяните са секта, която е много близка до богомилите. Тя е презирана и изхвърлена от православното общество. Те са били силно капсулирани. И стават жертва на различни пропаганди. Баба ми беше павликянка и дядо ми все я подиграваше, когато искаше да обясни, че за нещо не е права: „Остави я, тя е павликянка.“ Това го разбрах доста по-късно. Поредица от случки започнах да си спомням, когато пишех романа. И една от роднините ни се оказа съвършен богомил. Това са рефлескии на едно дълбоко минало, което е изчезнало. Нито баба ми знаеше, че е богомилка, нито другата баба знаеше, че е съвършен богомил. Но тя лекуваше. При нея се стичаха жени и тя им баеше, и на жените им минаваше. Когато някой минаваше по нейната улица, тя го спираше, питаше го как е и винаги му даваше по нещо, дали ябълка или каквото има. Беше удивително това отношение. Ако някой ми каже, че съм бил малък и не съм разбирал какви са тези жени, защо ходят при въпросната баба, ще им кажа. Сестра ми е професор по медицина. И като момиче са я водили често, имала болки и я водят при тази баба и болките й минават. Това е свидетелство на професор по медицина. Има хора, които могат да извършват различни неща с ръцете си, с енергията си. Не пропагандирам нищо, не развивам тази тема, но съм бил в такъв досег с една средновековна мистика. Виждал съм Средновековието“, авторът споделя къде и как се е зародила атмосферата на романа „Домът на пчелите“.

„Когато четох книгата на Цанко, се натъкнах на още нещо изумително за мен. Той е съвършено градски човек. Изтъкан е от града. Започвам да чета „Домът на пчелите“ и виждам потресаващи описания на природата. Невероятни познания за състав на почвата, за растения, за геоложки и географски познания. И се питам, как го знае това, при положение, че няма вид на сериозен турист“, задава следващ въпрос модераторът на срещата.

„Който има баба на село, печели много. Запомнил съм от детските си години, но това са структурни неща. Става дума за любов. И едни отношения. Тази тема дойде от тези хора. Те бяха съвършено честни, никаква кражба, никакви лъжи. Животът им беше прост и те можеха да живеят такъв живот. До това село, Пресяка Ловешко, имаше едни стръмни брегове, които се ронят и там намериха стар римски гроб. Аз съм израсъл в града, но атмосферата, корените на романа са в това село. Като студент се прибирам един ден, бутам вратата и виждам в двора, под асмата, един чернокож младеж, който яде от голяма тава с кокали. И колкото и да ви звучи расистки, първата ми мисъл беше, че дояжда дядо и баба. По ония времена, в село Пресяка да видиш чернокож младеж, е много странно. Той обаче грейва в усмивка и ме кани сърдечно да седна. Аз го питам къде са баба и дядо, а той ми отговаря, че са легнали да си почиват, говори на български. Става ясно, че е младеж от африканска държава, учи в България и дошъл тук на археологическа експедиция при римския гроб.  Баба и дядо, като видели, че никой не го кани никъде, поканили го и го нагостили преобилно, а те си легнали да почиват. Дядо в това време дойде, представи го и казва: „Учи момчето за инженер, ама защо ли учи, като набие в парпатите на Африка, за какво му е?“ Момчето ме покани да го намеря на обекта и отивам после там. Виждам едно голо поле, на което няма нищо, има една малка купчина пръст, кадето са разкопките. Надзъртам над студения гроб, зидан римски гроб, и виждам в него да лежи нашият човек и пак ми се усмихва широко. Втори път ме изненадва сериозно в рамките на половин час. Питам го защо лежи там, а той ми отговаря, че там е единствената сянка. Много интелигентен младеж беше, между другото. Ето от такива истории е изградена моята книга“, разказва с усмивка Цанко Лалев. И допълва, че книгата му носи изконните ценности на далечното ни миналото, пренесени във времето от енергията на поколенията преди нас.

„Аз много приличам на дядо си. Той имаше чувство за хумор и безгранично усещане за важните неща. Важното беше животът на семейството, добротата в нейните всички прояви. А всичките ежедневни неща, от които хората изграждат живота си, бяха маловажни. Никога не ламтеше за нищо материално. Има енергийни неща, свързани с писането. Имаше сцени в този роман, без да съм голям писател, аз вдигах кръвно и ми беше трудно на моменти. Усещаш някаква енергия, която  идва от текста. Как и откъде идва точно, и защо толкова те възбужда до степен да те разболява, не зная, но със сигурност има енергия.

Темите на романа са свързани и с това, че богомилството твърди, че земята е създадена от Сатаната и това е много разумна теория. Аз не съм религиозен деец и не пропагандирам богомилството, но те казват, че не може да има смърт, болести, войни, чума и злини, и това да идва от Бог. То е направено от лошия Бог – Сатаната. Прекрасна мисъл. А добрият Бог е направил душата, която отива в безкрайния свят, отива в Дома на пчелите. Това е раят. Домът на пчелите е кошерът, където се събират душите. Тази концепция е много актуална днес. Защото нищо мъдро днес не виждам нито в България, нито в света“.

Още любопитни моменти за романа на Цанко Лалев „Домът на пчелите“, какво научаваме за себе си чрез миналото и как то отеква в настоящето, гледайте във видеото.

 


Цанко Лалев e роден в София. Завършва Немската езикова гимназия и Софийския университет със специалности „Българска филология“ и „История и теория на културата“. От 2010 одина е съдружник в Издателска къща „Пан“. Автор е на две стихосбирки: „Тежки улици“ (1988, награда „Владимир Башев“) и „Майстор на окови“ (1994). За деца публикува шест поеми и книга със стихове. Цанко Лалев пише и научнопопулярни книги за българска история и фолклор. „Домът на пчелите“ е първият му роман.

ПИМК БИЛД

Коментари

Коментари

PIMK BUILD
БРАДЪРС СЕКЮРИТИ ГРУП
38-Истории-за-началото-на-планинарството-в-България

Архив по дни

Архив по седмици

Архив по месеци

Архив по години

Категории

Времето

Дондукова или Вазова да се казва градската градина зад Природонаучния музей, обновена с близо 5 млн. лева?

Покажи резултатите

Начална дата: 24.04.2024 @ 19:09 | Крайна дата: 24.05.2024 @ 19:09

Зареждане ... Зареждане ...