- От откриването на Париж2024 досега чета възторжени отзиви и люти отрицания. А това най-малкото значи, че направеното не е безсмислено
Георги ПЕТРОВ, Седмичен цикъл
Забелязал съм, че немалка част от бившите ми колеги журналисти след политическите промени и след пенсионирането си се опитаха да станат поети и писатели. Дано да са успели поне в собствените си усещания. Винаги съм мислил, че графоманията /Не в патологичния смисъл на тази дума, а в неистовото ни желание да споделяме като пишем, завладяло юношеството ни / е основната причина да изберем журналистиката като професия. С надеждата, че тя е стъпалото към „кавалитетното“ писане. Не стана и при повечето не става. И това във всички времена е било така и така ще бъде. Класиците, отскочили от журналистиката към литературните висини, го доказват.
Не само в предишното политическо време, освен безспорен талант, трябваше и трябва да имаш и силен характер и необорима упоритост, за да си намериш място в значимата литература. Не съм съвсем убеден, че талантът носи със себе си силният характер. Имало е и ще има таланти без характер и упорити без талант.
Новото време даде подтик на колегите ми да събудят заспали чувства и таланти. И тяхната продукция /не казвам, че е непременно лоша/ като шокова вълна заля и без това намаляващата публика, за която се правят и литературата и другите изкуства. По моето, без претенции за доказана компетентност, мнение, това раздроби тази публика по критерии, различни от литературоведските, изкуствоведческите и изобщо естетическите. Харесваме сътвореното от близкия ни по някаква причина творец. Не зная дали това е добро или лошо, но колегите ми си имат читатели и това е положително.
Е, има и завист, тя ни преследва като бълхите кучето, но нали пък казват, че тя държи човечеството нащрек, макар че носи и психически проблеми най-вече на завиждащите.
Колега, направил е или е на път да направи име в литературата като разрбатова селската тематика. Трети наш колега държи като ме срещне да ми повтаря, че писанията на успяващия му напомняли за някогашните съветски писатели аграрници. И не пропуска да издекламира цитата: „Помириса старият Ромоалдич партенката си и чак се умили!“ Така според него Илф и Петров вземали на подбив умиляващите се от простонародния бит писатели. Не съм съгласен и му го казвам, но нали и той има право на свое мнение.
Нали вече никой по никакъв начин не може да ни задължи да харесваме едно и също нещо. И точно по тази причина са ми странни всякаквите препирни за качествата на телевизионната програма за откриването на Олимпийските игри в Париж.
Когато мен ме подразни несмилаемата/за мен/ символика, спрях телевизора. Но от откриването досега чета възторжени отзиви и люти отрицания. А това най-малкото значи, че направеното не е безсмислено. Примерно, от критеческата шумотевица разбрах, че пародията на Тайната вечеря на Леонардо да Винчи най-силно е засегнала чувствата на милиони по религиозни или естетически причини.
Та, според коментарите корпулентната татуирана дама лесбийка, заела мястото на Христос от оригинала, е зловещо кощунство. А аз мисля, че ако тя символизира или иронизира, или даже заклеймява не светлата идея на Спасителя, а затлъстялата от алчного консумиране и извращаване на тази идея църква във всичките й раздовидности, това е попадение.
Щом колегите ми, желая им здраве и успехи, дебютират като поети и писатели в третата ни възраст, защо и аз да не опитам в телевизионната критика. Нали е казано, че никога не е късно да станеш за подбив./ПП