- Ина Иванова и Радослав Бимбалов представиха романа „Ти, подобие мое“
„Това, което се опитвам да кажа с тази книга е да си признаем, че злото е в нас, то е част от нас. А не както много лесно правим напоследък – да виждаме злото у другите. Посочваме го, заявяваме, че ще се борим срещу това зло на другите, изправяме се агресивно срещу злото на другите. И в мига, в който го направим, ние всъщност активираме нашето собствено зло. И мисля, че начинът да се намери балансът е да помислим, че имаме и зло, и добро у себе си. И ние решаваме как те ще съжителстват вътре в нас“, казва Радослав Бимбалов за новия си роман „Ти, подобие мое“
От Радослав Иванов
Литературният салон „Spirt&Spirit“ в Клуб „Петното на Роршах“ откри новия сезон изключително силно. Както пловдичвани добре знаят, това място е символ на най-висока култура и великолепен литературен вкус. И есента тук започна с „Ти, подобие мое“. Скандалната, иронична, „изобщоненазидателна и небогоборческа“ най-нова книга на Радослав Бимбалов.
Авторът е известен с мисленето си извън общоприетото и винаги прекрачва установените граници на „общественото мнение“. Бимбалов никога не е приемал тесногръдието и чрез всичките си текстове се наслаждава на това как „бетонът в главите и сърцата“ се разтрошава под етичния натиск на човешкото. Което, дори и критичен дефицит в днешните времена, все пак крием някъде дълбоко в себе си. Или пък се намира някой, коъто да ни припомни за него. Като например Той. Не той, Бимбалов, а Той – самият Бог!
Да, новият роман на известния пловдивчанин говори от името на Твореца. Говори от високото, но някак съвсем отблизо, говори безпощадно и иронично, но по бащински опрощаващо, припомня всичките чудовищни низости, с които сме поругавали хуманността и кърваво сме се отричали от Него в историята си, от упор сочи уродливите ни лица, но все пак се обръща към нас с „Ти, подобие мое“.
Какво стои зад тази нестандартна и типично Бимбалова идея да влезеш в главата на Господ, как точно изглеждат човеците през божиите очи, кой кого наподобява и има ли надежда за всички нас, с автора разговаря известната ни писателка и литературен модератор Ина Иванова.
ПловдивПрес предава за Вас целия разговор пред публиката на Литературен салон „Spirt&Spirit“ за новата книга на Радослав Бимбалов „Ти, подобие мое“.
Ина Иванова:
„Добър вечер и добре дошли. Това е нашата първа среща за сезона в Литературния салон Аз съм Ина Иванова. А при нас е Радослав Бимбалов. Знаете, че сме тук повече от 15 години, всеки вторник в 19 часа. И че в последните няколко години нашите срещи се случват с приятелското съучастие на Литературния фестивал „Пловдив чете“.
Радослав Бимбалов няма да представям особено подробно, защото той е у дома си в Пловдив и няма нужда от представяне. Повод на нашата среща е новият му роман „Ти, подобие мое“. Аз съм читател и фен на този роман, а не толкова модератор на нашата среща, затова ще ми позволите да кажа няколко възторжени думи.
Макар, че книгата е много нова, има достатъчно читателски отзиви, рефлексии, критически дори. Но това, което ми се иска да споделя с вас е, че романът е изключително четивен, изключително увличащ. Да, защо не? В крайна сметка, художествената литература би трябвало да ни увлича, да ни влече.
Тук има разказани пет истории на наши съвременици. Тези пет човека са разбира се в приятелска, любовна, пък и неприятелска интеракция помежду си. Кой обаче е разказвач? Разказвач е Бог, Господ, Създателят.
И погледнато от неговата гледна точка, този изключително изящен роман с много поетичен ритъм всъщност, оставя едно изключително нежно чувство на ирония, блага, бих я нарекла милостива ирония. Защото Господ вижда всичките ни номера. Той ни гледа доста отдавна. Радо Бимбалов гледа мен… Но тази ирония, освен че е спасителна, разбира се, и отешителна, тя ще ви даде едно допълнително усещане за удоволствие. А четенето предизвиква удоволствие.
Говореше се в публичното пространство за антиутопичния елемент на тази книга. Да, действително има антиутопични мотиви, дотолкова доколкото, макар че действието се развива в съвременността, става въпрос за една ситуация, в която, чисто на законово ниво, би било неприемливо ние да изпитваме състрадание. Тоест, тук, в „Ти, подобие мое“, има институционален натиск, който се оказва върху хората. Има държавна агенция, която следи за това хората да не изпитват състрадание или поне да не си го позволяват. Да, разбира се, че това е сюжетоопределящо в романа. И да, разбира се, че има и много деликатни кафкиански моменти. Най-вече по отношение на това, че един от главните герои, Тичъра, бива лишен постепенно и безпощадно от своя създател Радослав Бимбалов от много неща. Бива лишаван систематично от работата си, от семейството си, пък и от здравето си. Няма да издавам много неща, защото вие ще си ги прочетете.
Искам да започнем нашия разговор със заглавието, нещо, което никога досега не сме правили тук. „Ти, подобие мое“! Господ ли е нашето подобие или ние сме Неговото подобие? Как всъщност се стигна дотук?“
Радослав Бимбалов:
„Това всъщност е основната дилема в тази книга. Дали ние сме подобие на този, който приемаме лесно, че ни е създал, а не сме продукт на еволюцията и не сме постигнали това да се изправим, както се казва в книгата: „Да застанеш на два крака в свят от четири лапи“. Да се изправим, да проходим, да създадем общество, да измислим, между другото, как да готвим храната си, което, апропо, е много по-важно от това да се научим да говорим. Това, че сме започнали да готвим, не само ни е помогнало биологично, а то е създало и предпоставките да имаме общество, колкото и да е странно. Но дали ние сме подобие на този, който приемаме, че ни е създал, или обратното? Всъщност, ние създаваме Създателя по наш образ и подобие. И му приписваме не само нашия външен вид, той трябва да има бяла брада, трябва да е, естествено, справедлив и много строг. Или, всъщност му приписваме нашите грехове, нашата жестокост, нашата склонност към насилие, нашето желание за вечна мъст. Това е основната дилема в книгата. Но аз ще се хвана за това, което ти каза, защото си мисля, че е важно.
Дали това е антиутопия? Да, точно така. Авторите на антиутопия пишат нещо, което разполагат далеч във времето. Толкова далеч, че да може читателя да си каже: „Абе, това на мене няма да ми се случи. Аз дотогава…“ Например, Оруел пише „1984“ през 1948 година. И затова антиутопиите са хубаво нещо за четене, защото човек ги чете и се успокоява. И си казва: „Да, това е ужасяващо, но за щастие или няма да съм тук, когато се случи, или, може би, този автор е прекалил с фантазията“.
В моя случай антиутопията се разполага в настоящето. Чисто времево това, което се случва в книгата, се случва в един много кратък период. Веднага след края на най-истеричната част на ковид пандемията и преди нахуването на Русия в Украина. Това беше една година и половина, което за Земята е нищо, за човеците също е нищо, за Бог да не говорим какво представлява. Но ние в този кратък период си мислихме, че всичко свърши. Ей сега си поемаме въздух, нещата се оправят отново, сваляме маските, излизаме, прегръщаме хората и всичко се връща както си беше. И хоп, започнаха едни войни. Първа, че вече и втора.
Точно там съм разположил и не случайно, защото смятам, че тази година и половина е много важна за развитието на човеците. Но защо всъщност… Исках да обясня защо не съм направил истинска антиутопия. Заради моята дъщеря. И заради вашите деца. Защото мене ми се иска да пазим бъдещето от гадориите. Аз съм странен тип носталгик. Не идеализирам миналото, аз идеализирам бъдещето. И смятам, че това е единственият шанс да го оставим такова, каквото децата го правят. Леко нескопосанко, кривичко – както моята собствена дъщеря нарисува… Два дни, след като излезе моята книга, тя направи корица и я надписа отгоре „ Ти, разлика моя“. Абсолютен антипод на моята книга. Но такъв ми се иска да е светът в бъдещето. Да е техен си. И те да не познават злата страна на човеците.
А злата страна на човеците знаете ли коя е? Не е Хитлер, който седи горе на трибуната и размахва тази ръка и изглежда ужасяващо. Не е Путин, който е метър и малко и изглежда страховито само върху мечка. Не е дори американският президент по време на Втората световна война, който казва: „Идете и пуснете тези две бомби в Япония“. Не, не е. Злото е в онези, които са седели в краката на Хитлер и са го аплодирали. Те са били 70% жени между другото. И са го гледали с любов. И са го гледали с възхита. Злото е в тези, които в момента седят в Русия и приемат спокойно и с отворена душа това, че са нахлули в друга държава. Злото е било в онези американци, които са аплодирали двете бомби със закачливи имена над Хирошима и Нагазаки. И са смятали, че това е правилно, така трябва да стане. Тоест злото е в нас самите. И ми се ще да го извадим и да го оставим в настоящето. Това е наивният идеализъм, който съм се опитал някак да претворя в тази книга.“
Ина Иванова:
„Има го в книгата ти, между другото. Има го това изведено по много мек начин. Усещане за авторитаризма, който се ражда, когато държавата решава, че едно поведение е единственото разрешено. Че има правилно поведение и неправилно поведение. Че има институти, които следят за правилността. Това усещане за правилност. Много бих се радвала, ако прочиташ нещо сега.
Радослав Бимбалов:
„Добре. Секунда само да видя къде беше. Много странници, бе! 304, между другото. С комфортен шрифт. Да. Тук е моментът да кажа, че тази, смело твърдя, великолепна корица е дело на Милена Валнарова. Един невероятен художник. Човек, когато познавам от десетилетия. Препоръчам ви да я следите в социалните мрежи. Милена Валнарова на латиница. (https://www.facebook.com/milena.valnarova)
Защото тя всеки ден, почти всеки ден, има прекрасни типографски заигравки, в които влага ужасно много концепция. Тя мисли в концепции. Та, не вярвах, че някой ще направи толкова добра корица за тази книга, защото опасността да залитнеш към нещо религиозно, към нещо библейско, не дай си Боже, е много голяма, но тя мисля, че свърши чудесна работа. Вълшебното на тази корица е, че с каквото и да я снимате, тези букви сякаш са живи. Затова още веднъж благодаря на Милена и пред вас. И вътрешното оформление също е нейно дело, което е чудесно.
Сега, само да видя какво искам да прочета. Къде ли беше? Трябва да го търся. То не е лесно, между другото, човек да помни… Аз толкова много съм си играл с тази книга, но на екран. Между другото, аз като пиша, дори когато шофирам, като спра на червено, има и червени световари в София. И като спра на червено, вадя телефона и си отварям някакъв момент. И нещо поправям много бързо.
Ето, ще се опитам да прочета една част: „Изографисваш ме по свой образ и подобие, все едно, на всяка цена, искаш да сме еднакви? Да си приличаме, да сме в един вид излети? Нима твърдиш, че сме от една порода? Нека видим. В Светите писания си ме описал като унищожителна личност. Изравнявам градове със земята, давя хора, горя ги живи. Не един и двама всъщност. Самият ти си беше направил труда да преброиш жертвите на моя гняв. Само в Библията става дума за 2 милиона 391 хиляди 421 човека. Не претендирам за точност, не е броена от мен. Нямам тези нерви, знаеш! По твоите собствени думи нося вина за отнетия живот на милиони човеци. За сравнение, пак според теб, онзи злодей Дяволът, бил затрил самостоятелно, без аз да му разпоредя, едва една дозина. И въпреки това, ти не искаш да приличаш на Лукавия. Не, искаш да си по мой образ и подобие. Да съм твой беловас прародител. Строг, сприхав, но справедлив. Сега е моментът да ти разкажа за Вердюн. Бях обещал преди време. Беше зимата на 1916. Изтощени от широките си фронтове, германците решиха да пробват мощен удар в тесен сектор, в района на укрепената зона Вердюн. Нещо като малък перваз на френско-германския фронт. Шест германски дивизии срещу две френски. На пръв поглед изгледаше като битка, планирана да е блицкрийг, само че е продължи почти година. За първи път видях новите ти играчки. Леки картечници, които тичаха с теб. Гранатомети и огнехвъргачки, които мятаха смъртта невиждано далече. Дори химически снаряди, ефектът от които беше агония за цели окопи. Гледах те как се давиш в собствените си вътрешности, избълвани в кълта. Без право на последен дъх, цигара или безсмислена молитва към мен. Битката при Вердюн се превърна в масов гроб. Лешоядите продължиха да кръжат дълго след края. Не смогваха да поглъщат твоите късчета. Половин милион тела се разпиляха там за нула време. Едва ги побра тази педя земя.
Искаш ли още малко математика? Във времената на украинския гладомор, Сталин успя да унищожи 7 милиона от твоя вид с помощта на най-евтиното оръжие – глада. Преди да умрат мъчително, човеците там изядоха всичко, което мърда – от плъхове до други човеци.
Малко по-късно, по време на Холокоста, нацистите избиха 6 милиона. Уж и те същите, като теб, а ти така и не ги хареса. „Миришат странно, грозни са, имат дълги носове“, твърдеше в своя защита. И пишеше детски песнички, в които „хоп-хоп и наръга еврейна в корема“.
Половината от тези 6 милиона, т.е. 3 милиона, загинаха в газовите камери. Един милион, номерирани, за да нямат имена, тоест да не са човеци, умряха от глад и болести в концентрационните лагери, а останалите 2 милиона бяха разстреляни в челата, след като си бяха изкопали гроб. 2 милиона, един по един, от упор. „Моите хора страдаха повече от жертвите“, заяви ти, Ото Олендорф, баща на отрядите на смърта и на 5 собствени деца, по време на делото в Нюрнберг. Гледаше обвинителите си без да мигнеш, даже ги очарова с интелекта си, отнасяха се към теб с уважение. Не трепна и когато се похвали на всеослушание, как си наредил на хората си да спрат да разбиват главите на децата в дърветата. Така правеха да си пестят куршумите. Инструктира ги да карат майките да гушват децата пред гърдите си. Така, похвали се ти, Ото, хем жената не се мъчи да гледа как умира детето й, хем се пести един куршум.
Математика, казах ти. Всичко в твоите големи касапници е кървава аритметика, за която търсиш оправдание с мен. Искаш аз да съм това, което описваш, за да имаш обяснение за своята собствена жестокост. Да е наследствена.“
Ина Иванова:
„Аз съм ти подготвила една малка изненада, за която разбира се, ти няма как да знаеш, то каква изненада иначе би била…
Радослав Бимбалов:
„Нещо на Камелия?.“
Ина Иванова:
„Това мина, беше. Тридневен скандал. Нещо на Борхес: „Бог вижда цялото надбягване от люлката до гроба. Не влияе върху това, което правим. Ние постъпваме свободно. Ала Бог вече знае. Бог вече знае в този момент, да речем, нашата крайна участ. Бог вижда така вселенската история. Вижда всичко това в един разкошен, шеметен миг, който е Вечността.“ Бог в „Ти, подобие мое“ действително има спомен за всичко. И за Вердюн. И за Холокоста. И за Ницше, който, впрочем, го отрича. Има спомен и за Микеланджело. Този тип вметки в сюжета очертават много сладка плътност на романа. Но на мен много ми се иска да те питам за правото на избор на нас, людете. То всъщност е обвързано с Бог. До някаква степен. Как ти се струва? Как би го коментирал?
Радослав Бимбалов:
„Истината е, че за мен тази книга е преди всичко самопризнание. И след като я написах, и след като я завърших, аз открих нещо за себе си. Защото говорим за избор. Много трудно ми беше да избера за себе си какво е Бог. Знаем, предлагат ни всякакво. Опънати са сергиите, измислили сме 4 000 религии. Може да си избереш която искаш. Въпреки че, специално в нашия ареал, като се родиш, те топват във водата и излизаш чист. И си вече християнин. Но можеш да си избереш, ако искаш. Може да станеш и друг. Няма проблем. Но аз винаги съм се чудил. Не съм намирал точния отговор за себе си. Какво е Бог? Имам ли право на избор? Аз да преценя какво е Бог? А не да ми каже онзи облечен в странна черна рокля, който, като видя, като съм бебе и го видя, единственото, което искам е да се махна от там, защото изглежда страховито.
Или пък Бог е този, с който ме плашат и не ми дават да го рисувам. Нито неговите пророци. И нямам никакво право никога да си представя как изглежда Бог.
Или пък е онази ръка, която е рисувал да Винчи, като е бил чирак, която всъщност в началото е било присъствието на Бог в изкуството. Трябва ли някой да ми каже какво е Бог, за да знам какво е Бог? И написвайки тази книга, стигайки на финала, аз намерих за себе си своя отговор. И най-накрая се примирих. Моят добър приятел Жоро Пеев, който е тук също с нас, той, когато прочета тази книга, още много в началото, тя беше още много груба, съвсем недовършена. И ми вика: „Ти още не си се разбрал с твоя Бог. Още имаш с него какво да чистиш.“ Така беше наистина. Жоро ме познава добре и знае, че това е така. Но намерих за себе си отговора и този отговор, мисля, че той е толкова логичен и си казваш: „Да бе, вярвам, аз това го знам.“ Добре да, кажи го. Като го знаеш, кажи го. Аз го казах. Аз го казах в тази книга. И на финала на книгата, не искам да ви развалям удоволството да стигнете до финала, но на финала се крие моят отговор. Дали това ще е вашият отговор, Бога ми, не зная.
Между другото, „Бога ми“, Опазил ме Бог“, непрекъснато го използваме. И Той се дразни от това и тук го споменава. Но това е неминуемо.
Та, се надявам, всеки да намери своя отговор, да се примири с Бог. И да намери избора за себе си, какво да бъде Бог. Не това, което се опитва някой да му наложи, а това, което той за себе си може да открие.
Тази книга не е религиозна. Ако някой от вас очаква да е религиозна, моля ви, вземете си нещата и се качете горе нещо да пиете. Не е религиозна книга. Не е и против религиите. Тук ще вметна една, не зная дали е шега. Една моя приятелка, се оказа, че е много близка с патриарха. Патриархът! И каза: „Абе, аз ще му я дам да я прочете.“ Викам: „Моля те, не бързай!“. Не, не, аз, вика, като я прочета, ще му я дам. Пак й викам: „Моля те, не бързай!“. И тя след три дни ми писа: „Да, да, разбрах!“. В същото време имам познати свещеници, които много уважавам, защото патриархът е един, а свещениците са много, за щастие. И един свещеник прочете книгата и ми каза: „Знаеш ли, тръгнах да я чета с притеснение, със свита душа, че ще трябва след това да ти кажа лоши неща, ще трябва да бъда с теб малко остър. Някак да те сложа на място. Понеже си мое чадо.“ Пък то – не. Той каза: „Не, не, всъщност, знаеш ли, аз самият смятам, че така трябва да говори Бог. И това е хубаво, че той говори така. Не съм сегласен с това, как го приравняваш с всички други неща, но, навлезе малко в детайли. Но каза: „Не, няма да ти кажа нищо лошо, нито за теб, нито за тази книга.“ Което беше добре. Когато излизаше тази книга, аз много се притеснявах, че ще се надигне една стена от фанатизъм срещу тая книга. Защото ние сме склонни да сме фанатици, особено напоследък. Дали сме фанатици религиозни, дали ще сме политически, идеологически фанатици. И предполагах, че хората ще посягат внимателно, с много предразсъдъци и заради заглавието, и заради материята, и заради автора, защото много хора не ме харесват и това е съвсем нормално. За щастие не ме харесват всички. Но хубавото е, че към тази книга всички посягат с любопитство и с интерес. И да ви споделя, понеже ми е много прясно. Днес получих едно съобщение във Фейсбук от човек, когото не познавам. И то гласи: „Благодаря ви! Аз съм върл гербаджия и бивш граничар. На 64 години. И вие сте намерили смисъл.“ И този човек ми достави такова удоволствие. Аз естествено благодаря и казвам: „Ето, това е чудесно, че сте успели да преодолеете спирачките на различията, които ние с Вас имаме, за да посегнете към това слово. И то ви е докоснало.“ Това за мен е най-съвършената похвала от всички, които получавам тия дни. Това беше изключително. Много ме зарадва, наистина. Защото се оказва, че всъщност има теми и има материи, които са по-важни от дребнотемията, които ни разделят толкова силно и толкова грозно напоследък.
Ина Иванова:
„Да, спомена дребнотемията. Между другото, да, литературата има свойството, има щастливата съдба да говори за хуманността. Зная, че това са едри думи, но… Струва ми се, че това е едно от основните й качества, че много меко представя морални императиви. През разказите. Това се случва и с твоята книга. И понеже стана въпрос за етичното. Тук ти говориш за отмъщението. За това, че ние сме единственият биологичен вид, който си позволява с болна, бих казала перфидна радост да отмъщава. Да, другите биологични видове убиват, но те убиват, за да се хранят, за да съществуват. Какво не ни е наред на нас, човеците?“
Радослав Бимбалов:
„Ами, това е голям въпрос. Едва ли мога да дам аз отговор на този въпрос. Аз просто го отварям от името на Бог, защото наистина ние приписваме на Него и тази своя жажда за мъст. И както той самият казва в книгата: „Говориш за моите десет заповеди. Око за око, рана за рана, натъртено за натъртено. Но всъщност отмъщението не е закон, че да го следваш. То си е твой инстинкт. И го няма никъде другаде в живата природа. Какво не ни е наред? За съжаление, поне това, което аз развивам в тази книга е една теория, в която по-скоро съм убеден.
Защото Бог обяснява как по чисто еволюционен начин, да, Той е фен на Дарвин между другото, по чисто еволюционен начин ние толкова сме променили средата, в която живеем, че тази среда става непоносима за нас. И на принципа на естествения подбор ние се променяме спрямо средата. И за да понасяме по-лесно тази среда, ние ставаме по-дебелокожи. Тоест започваме да съчувстваме по-малко, за да съхраним себе си, започваме да изпитваме по-малко съпричастност. Това го обяснява по чисто еволюционен път. Моето усещане е, че в последния век ние наистина много се забързахме и искахме да създадем машината по свой образ и подобие. И го направихме. И то успешно. Тя вече ни замества за всяко едно нещо, включително в това и да мисли. Повярвайте, сигурно скоро ще започне и да чувства, тогава наистина ще го загазим. И докато правихме машината по свой образ и подобие, ние се превърнахме в машини. И моето усещане е, че технологичната революция, въпреки че тя е причината ние да сме толкова напред като развитие, ние човеците, да сме толкова развити общества, поне в по-голямата част на света, загубихме човешкото в нас някъде в този процес. И тук пак се крие моят наивизъм, моят идеализъм понякога краен. Аз си мисля, че сме в края на технологичната революция. Едва ли нещо кой знае какво ще измислим още. Това, което бяха писали навремето писателите, с които аз съм расъл, братя Стругацки, Кир Буличов, Айзък Азимов, ние всичко това го постигнахме. Не зная докъде още толкова много ще стигнем, но сме стигнали до един край, в който ще трябва да направим единственото логично нещо. То е да спрем, както помните във великолетния филм „Форест Гъмп“. Той спря и това беше. И каза: „Да се прибираме.“ След това забързване на човечеството, ми се струва, че ние най-накрая малко ще спрем, ще си поемем дъх. И се надявам това поемане на дъх да не е като онова поемане на дъх. В тази година и половина между ковид и Путин. И да си поемем дъх и да кажем: „Дай да видим къде останахме ние, къде е останал човекът.“
Звучи много отвлечено, философско, идеалистично, аутруистично, не знам още какво стично, но аз наистина вярвам, че това май ни предстои.“
Ина Иванова:
„Смяташ ли, че за хората, които се занимават професионално с изкуство, и най-вече за писателите, също предстои някакъв период, който би могъл да бъде сравним, може би, с началото на ХХ век. Когато авторитетът на пишещия човек като визионер, като виждаш напред в бъдещето, авторитетът на човека, който се занимава с изкуство, би ли бил релевантен на това, което в момента ни предлагат, може би, друг тип професии или машините?“
Радослав Бимбалов:
„Естествено, цикличността го показва. След мрака определено идва просвещението и то бива водено от хората на изкуството. И хората на словото са съществена част от тази група, които би трябвало… Надявам се да е така. Много се надявам да е така. Това от нас зависи. Ако ние успеем да консолидираме тази енергия, всички хора, които се занимават с изкуството, ако намерим общ път, аз продължавам да мисля, че трябва да търсим начини оттук нататък да се обединим около нещо.
Специално ако гледаме, защото тази книга не гледа българския контекст изобщо, тя гледа много по-глобално нещата, но все пак, ако погледне българския контекст, аз мисля, че ще бъде тотална грешка, ако продължаваме да очакваме нас да ни обединят политици, например. Партиите, това им е функцията, да ни разделят. Идва от думата. Логично е да ни разделят. Ако очакваме ние да се обединим, след като първо те се коалират, сглобят, разберат, не знам си какво, това е голяма грешка. Това е нещо, до което аз самият стигнах като мисъл. И това, което си поставям за цел оттук нататък в свмоята обществена, нека така да кажа, публична дейност, е да търся мостове към хора, с които имаме различия. Защото има едно нещо, което може да ни обедини, според мен, нас, българите, но и не само българите и това е просвета. Нищо друго по-важно няма. Това е образование плюс култура, да си го поставим за цел. Между другото това може да ни даде, специално на нас, българите мисия, от която имаме нужда. Общ враг, който трябва да бъде простащината, срещу която да се изправим някак и да се опитаме да се борим. Може да ни даде идентичност, българска, която ние отчаяно нямаме и се лутаме, и се чудим тя къде е. В Камелия ли е тази идентичност, в сръбските песни, в чалгата, в кое е, в исторически парк – построени някакви бутафории. Те ли ни дават идентичност? Или народната музика, която отдавна сме забравили как звучи, или историята, която не познаваме и някой ни е пренаписвал. Липсата на идентичност е голям проблем за нас и тя може да се търси отново през просветата. И другото много важно е, че това би ни дало самостоятелност, би ни дало шанс да не зависим толкова от тези, от които така се страхуваме. Не знам, това са някакви, много може би… „
Ина Иванова:
„Не, благодаря ти! Това са много нужни неща, защото те трябва да бъдат изречени. Аз ще вмъкна тук, че освен танатоса, смъртта, за която чухте, разбира се, в „Ти, подобие мое“ има и достатъчно ерос, има и достатъчно любов, има и достатъчно вяра. И да, тази обнадежденост, за която сега говорим, тя не е просто някакъв патос на наратива. Тя е дълбока убеденост.“
Радослав Бимбалов:
„Да, ако очаквате обаче да е розова книгата, не е. Ако очаквате да не ви дразни, да не ви чопли тук в главата, не е. Определено е четиво, което върви леко, така казват всички, но може би на моменти горчи. За което се извинявам. Но нямаше как, така стана. Но на финала, на финала, според мен, има светлинка. Стигнете финала, стигнете финала! Стискам ви палци да стигнете финала.“
Ина Иванова:
„Също така, питайте Радо. Сега е моментът за въпроси към него!“
Въпрос от публиката:
„Как и кога ти дойде идеята да направиш Бог повествовател и не те ли достраша да му влезеш в главата, да говориш от негово име или още не го познаваш?“
Радослав Бимбалов:
„Тази богохулна идея, това светотатство ми хрумна още, когато реших да пиша книга, в която да разказвам за човеците. Защото беше най-логично да извадя себе си от човеците, за да разкажа това нещо. И нямаше къде другаде да се вкарам. Трябваше да бъде животно, което да разказвам, но няма много логика в това. И някак много логично си дойде да бъде Създателят, който има право да ни се кара, да се подиграва с нас, защото това го има много в книгата. Бог си позволява силен, безпощаден сарказъм. А от време навреме е направо уморен. Много уморен. Да. Така че изобщо не се двоумях. Нямаше и грам съмнение да го пробвам ли това, да го направя ли, не е ли прекалено. Когато споделих с най-близките ми хора какво смятам да правя, имаше известни колебания. Примерно, моят редактор и сестра Силвия Недкова каза: „Да, просто се приготви да бъдеш разкостен, разчленен, буквално, заради това, което ще направиш.“ Не е нещо ново, аз съм свикнал. Но пак казвам, удивителното е, че до този момент никой не ме е разчленил за това. Подозрително е между другото. Добре, че се появи една негативна рецензия. Бях се притеснил. Господин Александър Симов от БСП, той направи негативна рецензия, започвайки така: „Аз тази книга не съм я чел и никога няма да я прочета!“. И направи ей толкова дълга рецензия, отрицателна, за книгата, което много ми хареса. Наистина никой все още не ми е казал анатема за теб заради книгата. Надявам се никой да не види това в нея, защото тя не е богохулна. Аз се отнасям с уважение към Бог. При всички случаи. Но кой както иска да го разбира този Бог. Кой както иска да го приема. Да, да каже момчето тук.
Жоро Пеев с въпрос от публиката: „Много ми е интересно, че твоят Бог, и то е разбираемо, твоят Бог в книгата, всъщност, Той не признава съществуването на дявола. Той знае, че него го няма, че всъщност дяволът е някакъв гнусен червей, който живее във всеки един от нас. В черепа ни, в мозъка ни, с който се храни. Абсолютно. Което е оптимистично, като послание. А ти мислил ли си да направиш нещо неподобно, да вкараш дявола като герой?“
Радослав Бимбалов:
„Не, не съм мислил. Честно казано, аз в предната си книга, пак така, посегнах малко към Отвъдното и към Бог, там го нарекох ничий и Той управляваше това, което там се дели на ляво и дясно. Дясното е Адът, в ляво Раят, но и там не си позволих да си играя с дявола. Тук наистина го загатвам, по-скоро отново със сарказъм, че дяволът, както ние го обрисуваме – с триножник, някакви рога, изглежда много страховито. Но всъщност той е една малка гнусна твар, която съществува в нас и се храни с мозъка ни. Според мен такава твар не заслужава чак такова внимание да му се отделя, да бъде превръщан в герой, чието мнение да е важно за нас. Не бих направил нещо такова за дявола. Може би, никога.“
Ина Иванова:
„Смяташ, че тъмнината е отсъствие на светлина. Може би по този начин би могло да бъде казано.“
Радослав Бимбалов:
„И то тъмнината в нас. Това, което казах за хората в краката на Хитлер. Когато работех по тази книга, прехвърлях, естествено, Библията, Корана, Ницше, Кант, но и „Моята борба“ на Адолф Хитлер, която не ви препоръчвам изобщо да четете. Между другото това е ужасно тъпа книга. Не става за четене, буквално, по-скоро четете вестник „Труд“. Освен това изгледах почти всичките кадри, които има налични. Хитлер се е движил със 70 човека телевизионен екип. Много сериозна подготовка. И аз се загледах наистина в лицата на тези хора и това много ме стресна, защото видях, че всеки един от нас може да е там. Нямаш гаранция.
И това, което се опитвам да кажа с тая книга е да признаем, че злото е в нас, то е част от нас, а не, както правим напоследък много лесно, ние виждаме злото в другите, посочваме го, заявяваме, че ще се борим срещу това зло на другите, изправяме се агресивно срещу злото на другите и в мига, в който го направим, ние всъщност активираме нашето собствено зло. И мисля, че начинът да се намери балансът и пак, опитвам се да не издам края на книгата и няма да го направя, е наистина да помислим, че има и зло, има и добро в нас. И от нас зависи, как те ще съжителстват вътре в нас.“
Ина Иванова:
„В тази книга всъщност има и много за семейната динамика и за динамиката между двама човека, които се обичат или представат да се обичат, понеже акцентирахме твърде много върху това, че ти си общественик, рекламист и писател, но първо си писател за мен и за всички нас тук. Но все пак, да разкрием още малко. Как ти се струва? Променят ли се, генерално погледнато и извън книгата, променят ли се ролите на мъже и жените сега, в съвременността?“
Радослав Бимбалов:
„Ох, тази тема толкова лесно може да завие нанякъде, където няма никакъв смисъл. Би било опасно да завие. Няма никакъв смисъл, защото аз не мисля, че това стои на дневен ред. Особено в българското общество. Липсата на равноправие, това не е нещо, което ние, ако я вдигаме много сериозно тая тема, мисля, че я преекспонираме.“
Ина Иванова:
„Тук женските ти образи са изключително интересни и това е, бих казала, рядко срещано за съвременната ни литература.“
Радослав Бимбалов:
„Ще ти кажа защо, Ина. Когато правих премирата на сборника с раскази „Млък“, там беше и моята малка племеница, тогава на 17 години примерно, и тя се изправи да ми зададе въпрос: „Ти кога ще разбереш жените най-после?“ Заради нея съм го направил. Наистина е трудно да пишеш женски образи, когато си мъж. И много често грешим, ние мъжете, когато пишем за жените, защото женската душа е много различна. Аз затова си позволих, в тази книга има две еротични сцени. За разлика от „Екстазис“, където са много. Тук са само две и в едната на мъжа не му става, а в другата жената бива насилена, но на нея изобщо ни й пука от това.“
Ина Иванова:
„Споменахме тук битието ти на човек, който се занимава с реклама, при това от дълго време и на респектиращо ниво. Мислиш ли, че начинът, по който пишеш, че рефлексът ти на човек, който прави реклама, се отразява на начина, по който пишеш и по който редактираш по-скоро?“
Радослав Бимбалов:
„При всички случаи, защото съм дисциплиниран да пиша бързо, да пиша чисто и да мисля в образи, за да създавам ситуации върху кратка, върху малка плоскост. Това особено се вижда, когато човек пише разкази. Ти много добре знаеш, че в разказа нямаш време изобщо и трябва в много сбита форма да създадеш фабула, да има завръзка, да има съвсем логична подредба и въпреки това да изградиш един герой. Но нямаш време за протяжни описания, които в един роман все пак можеш да си позволиш. Но аз и в романите не си позволявам излишества. Много често някои романи губят ритъм, точно защото авторите се опитват някъде да разтегнат малко, да увеличат обема. Не го правят само за да ви продадат повече хартия, но имам предвид, че то е просто едно изкушение. Когато пишеш роман, се изкушаваш някъде малко да поразтегнеш, да се отпуснеш, да се поразсееш дори. Аз не си позволявам това и затова ритъмът, който следвам и в романите си, е много динамичен. И затова много хора ми казват, че книгите се четат относително леко, относително бързо, защото не позволявам на този ритъм да бъде забавен. И това следва от трите десетилетия, които трябваше да мисля в 30-секунден формат.“
Въпрос от публиката: „Опитът ти на човек, който се занимава с реклама, оказва ли някакво влияние върху сарказма ти?“
Радослав Бимбалов:
„О, да, да! Категорично. Между другото, за тези от Вас, които биха посегнали и към предните ми две книги, за най-първата не реферирам, защото тя е писана толкова отдавна, че няма да я намерите никъде, за щастие. Има един герой, който присъства и в трите книги. И това е Тоби. Той е радиоводещ. И го има и в трите книги. Разбира се, по различен начин се появява. Но той е един елемент, който свързва книгите. И не е случайно. Защото, ако се върна в сборника „Млък“, там има цял разказ, където той е главен герой. Тоби умира по много нелеп начин. Умира, защото иска да помогне. Но в този образ аз съм вкарал много сарказъм, много ирония и много агресия. Всичко, което аз също съм. И Тоби ми е много ценен, защото през него изразявам себе. Защото в цялата тази негова агресия, всъщност има силно човеколюбие. Аз намирам себе си за човеколюбив, въпреки че, примерно, ето този господин, който днес ми писа, този граничар, на него му е трябвало много време да разбере, че аз всъщност съм човеколюбив. Трябвало е да изчете 304 страници. Супер, щом това ще преобърне някакви хора в отношението им. Не само към мен, но и изобщо към хората с различни мнения. Моята мисия е свършена. Сарказмът е просто начин да изразиш себе си по малко по-атрактивен начин. Да бъдеш забелязан, да бъдеш чут. Да натиснеш някакви бутончета, да предизвикаш реакция. Евентуално, може би. Не се страхувам да използвам нито сарказъм, нито самоирония. И в случая, защото аз не се страхувам, и разказвачът в тази книга също не се страхува да използва и двете.
Въпрос от публиката: „Аз съм музикант, днес е Денят на музиканта. За мен е интересно да науча кои са трите Ви любими музикални произведения?“
Радослав Бимбалов:
„Това е един от най-трудните въпроси, защото аз много обичам музиката и слушам толкова неща! Да. На първо място, и то е важен елемент и в тази книга – Дебюси -„Лунна Светлина“ / „Clair de lune“. Тя е нещо, което ме „вади от обувките“ категорично. По всички възможни начини. Това произведение може да извади всички емоции от човек. „Лет ит би“ на „Бийтълс“ е другото. Толкова е красива. Песента, с която съм отраснал аз, и която, за щастие, моята седем годишна дъщеря, сега в училище, като я питали коя е любимата й песен, тя посочила нея. И съм много щастлив от това. Изобщо „Бийтълс“ за мен е някаква основа, която съм поставил много сериозно. И може би едно от последните неща, от най-новите, които много ми харесват, това са „Монескин“. Италианците, които… Единственото хубаво нещо, излязло от Евровизия през последните години. Да. Чести празник, още веднъж. И ако има поети сред вас, чести празник, защото днес, освен на музиката, е Ден на поезията. Аз много уважавам поетите. И така и никога не станах.
Жоро Пеев от публиката: „Имаш неотпечатани десетки стихотворения!“
Радослав Бимбалов:
„Виж, това, че имаш стихотворения, не те прави поет!“.
Ина Иванова:
„Тук винаги питаме и за авторите, които смяташ, че те определят като читател. Не питам за любими, а просто за тези, които в момента намираш за интересни.“
Радослав Бимбалов:
„Ох, това също е много… Не зная как ще ти прозвучи, но в момента много ми е интересно да чета Достоевски. Адски много ми харесва. Много повече, отколкото навремето, когато съм го чел. И осъзнавам, че… Наистина, защото, когато за пръв път четох „Престъпление и наказание“, адски ме отегчи. Не можах да приема с лекота тази книга. И всъщност цялата идея… Откъде тръгна, пък къде стигна? Чакай, защо? Когато трябваше да я чета. Но човек трябва да мине през много неща в живота си, за да стигне до някои автори. Достоевски е един от тези автори. Скоро прочетох и автобиографичната книга на Уди Алън. И като говорим за сарказъм – ето това е сарказъм! Това е самоирония и то на много високо ниво. Наистина, понякога ми се ще да съм толкова малък и толкова луд, колкото е той, но не съм…“
Ина Иванова:
„За финал на нашия разговор, какво ти носи утеха?“
Радослав Бимбалов:
„Миризмата на току-що изкъпаната коса на дъщеря ми.“
Зареждане ...
