Новини от Пловдив » Важно » Митко Новков: Българите сме високо цивилизационен и културен народ
Важно Градът Истории Книги Култура Мнения Пловдив Пловдив Важно Студио ПловдивПрес Чети с ПловдивПрес

Митко Новков: Българите сме високо цивилизационен и културен народ

  • Ина Иванова и Митко Новков представиха новата му книга с есета „Вслушвания“
  • Есето е маркер за културното развитие на една нация
  • Живеем в бъбриво време, вече малко хора четат, но много пишат

 

„Като изпаднеш в самодоволство, кръгозорът ти става много свит. Човек не може да преодолее всичките несъвършенства, които има, но нищо не му пречи да опитва“. Новков

От Радослав ИВАНОВ

Започвам този разказ отзад напред. Участниците в него не ми оставиха друга възможност. Виновните са на снимката. Ето така изглежда интелектуалната и литературна нирвана (да ме прощава тъгата на П.К.Я.).

Мисля, че този кадър казва всичко и за начина, по който се почувстваха ценителите на изящното слово в Литературен салон „Spirt&Spirit“ на Клуб „Петното на Роршах“ в Пловдив. Ина Иванова и Митко Новков сътвориха изумително красив и емоционален танц на високия интелект, който рядко се среща в наши дни. По предварителен замисъл двамата се бяха събрали, за да представят най-новата, десета по ред книга на известния писател, журналист, литературен наблюдател ,психолог, философ и преподавател. Тя се нарича „Вслушвания“ и излезе от печатницата на ИК „Жанет 45“ през месец май.

Но когато на едно място се окажат двама души живеещи в литературата и посветени на словото, ситуацията излиза извън контрол. Разговорът за есетата, които Новков специално е подбрал във „Вслушвания“/с прекрасна концептуална корица от Милена Вълнарова/ почти веднага се превърна в ерудитски коментар на културологично и литературно-историческо ниво. Точният тротоарен термин е „счупиха ми главата“, но както баща и син Славейкови с право биха отбелязали: „празната кратуна лесно се чупи“.

Само че, когато насреща си имаш хора с океан от познание, и те го споделят на присъстващите с толкова заразителен огън в очите, веднага започваш да се усещаш в малко по-висока категория. Всъщност Яворов е прав за нирваната на ума – безбрежните води наистина са бездънни. Двамата писатели изговориха малко известни факти от културната ни история, в които са „замесени“ велики българи (връзките с конкретните личности и събитията ще откриете в книгата), коментираха специфични за България литературни и социокултурни процеси, неизбежно им се наложи да обобщят през призмата на писаното слово кои сме, какви и защо сме такива и можем ли да направим нещо с положителен знак в тази посока.

Причина за всяко нещо винаги има. Разговорът на Ина и Митко неизбежно прелетя от конкретиката на новата книга „Вслушвания“ до глобалните проблеми на съвремието и мястото на българския човек в него. Казвам неизбежно, защото тъжната новина за внезапната кончина на един от известните ни литературоведи проф. Албена Хранова сякаш побутваше думите натам. „Албена беше страхотен мозък и невероятен литературен импровизатор и в същото време ерудит. Беше много добър поет, въпреки че заряза поезията. Загубихме много важен човек за начина, по който се гледа на българската литература с промисъл и прецизно око. Но тя остави книги и паметта за нея ще е жива“, каза още в началото Митко Новков. Двамата с Ина приканиха залата да почете известната пловдивска изследователка с минута мълчание.

Новков сподели защо е дръзнал да предложи на читателя не особено популярния в момента жанр на есето:

„В книгата аз правя едно, така съм го нарекъл, въвеждане. Там се опирам на Далчев. Далчев има едни „Фрагменти“, той не си ги е кръстал така, между другото. Борис Делчев му ги е кръстил „Фрагменти“. Далчев и е искал да се казват „Изречения“. Но така или иначе, с тези „Фрагменти“ той оформя такъв популярен жанр в българската литература, особено съвременната, че куцо и сакато взеа да пише фрагменти. Но няма лошо. Пише народът. Тук Ина ми даде идея за следващата ми книга. Може би, по подобие на „Вслушвания“, може да се нарича „Вчитане“. Защото малко хора четат, но много пишат.

Между двете войни има един страхотен период в българската култура. Между две световни войни, Първата и Втората. Защото България излиза от Първата световна с тежка покруса. Огромна. Неслучайно хората отиват при Вазов, на балкончето, където той обича да сяда, отиват, за да излезе човекът, поетът, интелектуаллецът и някакси да им даде утеха. Руси Чанев има една страхотна идея. И ще направим опит да я реализираме. Къщата на Вазов в София е запазена. Слава Богу, бомбардировки, социализъм и така нататък, но не са я бастисали. И балкончето седи. И си представете, да се направи една статуя на Вазов, който седи на балкончето с неговата булонка. И да го гледаме Вазов, като минаваме покрай това балконче. Да го виждаме. И той да ни маха и да ни дава утеха. Страхотна идея!“, разказва Новков, извинява се за отклонението и се връща на есето.

„Между двете световни войни се случва този голям бум в българската култура. И той, ако щете, съвсем спокойно може да се свърже с това ходене на поклонение пред Вазов. Вазов си отива през 1921 година, но хората, които са знаели кой и какъв е той, дори като естетика да не се го харесвали, са поели най-важното от него. Това, че по някакъв начин трябва да утешават българите и българското. И са го утешавали с картини, с литературни произведения, с музикални произведения. Тогава пише Йовков, тогава се създава „Рапсодия Вардар“, казах вече за Сирак Скитник, за Иван Милев. Бенчо Обрешков. И кой ли не още? Такива фигури, пред които само можеш да мълчиш и да им козируваш.

Между двете войни е имало изключително голям разцвет на есето като жанр. Само ще кажа някои имена. Преди време един колеги – Сашо Кьосев и Иван Еленков издадоха една много важна книга, много хубава, нарича се „Защо сме такива“ В нея има страшно много есета точно от този период. От професор Константин Гълъбов, от Кирил Кръстев, от Найден Шейтанов, от Янко Янев, Атанас Илиев, Спиридон Казанджиев. Да не ги изреждам, че ще изпусна някого. И жанрът се е харесвал, бил е изключително популярен. Всички тези хора, за които говоря, те са публикували в „Златорог“. Имало е къде да публикуват нещата, които не е маловажноо. И други, разбира се, „Философска мисъл“ и така нататък. Имало е къде.  И Далчев изглежда малко е ревнувал, защото така поезията му сидяла на заден план и той хфърля някакви отровни приказки срещу есеистите. Но не е много прав. И аз обяснявам защо, но това не е важно. Важното е друго. Че той, в тези „Фрагменти“ казва нещо, което на мен ми се струва изключително важно и по някакъв начин може да ни накара да мислим за себе си като високо културен и високо цивилизационен народ. Той казва следното: „Голяма поезия, велика поезия може да има и най-първобитното племе. Но критика, голяма критика има единствено високо цивилизационният и високо културният народ.“ Дето се вика, културата по критиката ще я познаете!

Аз обяснявам защо мисля по същия начин като Далчев по отношение на критиката. Смятам същото за есето. Есето е жанр на един народ, който е… И може да го изпълнява, да го провежда, да го разхвърля сред масите, така да се каже и да маха отгоре. Есето имам предвид, на есеиста. Но това само когато народът е високо цивилизационен.

Не случайно. Знаете, есето идва от „Опити“, Монтен и така нататък. Кога пише Монтен? Монтен пише в годините на един много висок Ренесанс, който дори вече е започнал малко да позалязва. Френският Ренесанс. Малко преди неговото раждане във Франция си е отишъл от света Леонардо да Винчи. Преди това е голямата школа на Ронсар и другите поети.

Ще направя още една скоба, извинявайте. Понеже пиша сега едно много голямо есе. То събира откъде ли не всякакви неща. Реално погледнато есето е един сбириток. Културен сбириток. Или миш-маш. Та, пиша много голямо есе за морето. По-скоро за начина, по който българските художници рисуват морето. И попаднах на две абсолютно сензационни… Всъщност, те не са хипотези. Те ги дават като истини.

Първо, понеже във „Веда Словена“ се среща думата мисирка. Думата мисирка значи пуйка. Но „Веда Словена“ е писана, според Иван Гологанов и Стефан Веркович много отдавна. Та, какво означава цялото това нещо за автора, който ни откроява тази истина? Това означава, че древните траки са открили Америка. От Америка са довели пуйките. Но понеже не са искали веднага да ги доведат в техните земи, да не стряскат населението, първо са ги отглеждали в Египет. Може би са ги и опитомявали. И след това са довеждали мисирките в своите тракийски земи. Техният опорен пункт до Америка е била древната Атлантида, която е била тракийска земя. Но, като потъннала Атлантида, те са загубили опорния пункт. Опитали се да предадат на египтяните своите знания от Америка и всичко остално, защото там има пирамиди на маите и на ацтеките, въпреки че те са доста по-късно, но няма значение. Но египтяните били глупави и поели идеята само за пирамидите, а затрили пуйките и затрили идеята за Америка. Ето ви Първа истина!?!.

Има и Втора истина. Има един известен испански конкистадор. Това е първият човек, между другото, който завежда Америко или Америго Веспучи в Америка. Веспучи се вози на негови кораб. Казва се Алонсо де Охеда. Обаче, видите ли? Не бил никакъв Алонсо де Охеда, а си бил Драган от Охрид. И бидейки Драган от Охрид, той отива с родителите си някъде там в Испания, бие се, Изабела го покровителства и такива работи. Открива нови земи. Той дава името на Венецуела, между другото, защото му заприличала на Венеция и всякакви други такива неща. Но този Драган от Охрид бил толкова покъртен, потресен и покрусен от това, че не успял да изпълни дадената клетва. Каква била клетвата? Разбира се, да освободи българските земи от османските поробители. И така той дал заръка да го погребат на прага на един доминикански манастир в столицата на Доминика Санто Доминго. Та всеки на прага, всеки, който минава, да стъпва отгоре му, да го тъпче заради това, че не си е изпълнил клетвата. Уважаеми българи, ние сме открили и Америка, ако не знаете!“, пробва чувството за хумор на присъстващите Митко Новков.

И упорито продължава да разказва колко важен жанр е есето.

„Есето е късен жанр. Защото, реално погледнато, трябва да има много културни натрупвания, за да може да се получи. Въпреки че Далчев е голяма гад. Какво казва той? „Ами Теофраст и  „Характери“? Това не се ли едни есета? И какво ще ми се тупате в гърдите, че вашият жанр бил най-нов и поради това най-голям? Няма такова нещо…“ Но това са спорове между великани. Ние да не се бутаме като магарета там, където атовете се ритат, защото ние ще го отнесем. Но иде реч за това, че наистина есето е жанр, който е маркер. Маркер за културното развитие на една общност, на една нация, на една народност. И един от мотивите ми да напиша тези есета и да избера част от тях в книга беше това, да покажа, че ние, българите, не сме чак толкова прости. Имаме какво да покажем на света, и ние сме му дали нещо“, обобщава мотивацията си Новков.

И не ми се нахвърляйте излишно. Целта ми не беше да редя дитирамби в този репортаж. Не изпадам в телешки възторзи. Напротив. Присъствах на естетско духовно преживяване от срещата със забележителни хора. Да бяхте дошли и Вие в „Петното на  Роршах“, щяхте да видите сами! Рядък празник за душата. И реших да го споделя цветно!

Но въпреки интелектуалното удоволствие, високият размисъл винаги води екзистенциалната сянка след себе си. Така че възторгът някак е излишен. „Живеем в изключително бъбриво време. Изобщо не се чуваме. Дори не се вслушваме. Вече не четем. Но всички пишат. И друго. Огледайте се, навсякъде по екраните ще видите единствено свръхдоволни от себе си хора. Имаме сериозен проблем, изпаднахме в тежко самодоволство“, предупреждава психологът и филосов Новков. А като писател ни хвърля спасителен пояс. Сред морето от „фейк лит“, ни дава да четем сборника с есета „Вслушвания“/ ИК „Жанет 45“– жанр присъщ само на високоцивилизационните нации и висококултурните народи.

Авторът е категоричен: „Като изпаднеш в самодоволство, кръгозорът ти става много свит. Както Ницше казва, човекът е съществото, което надмогва себе си. Винаги иска да бъде повече от себе си. Но спреш ли да усещаш дефицитите на собственото си несъвършенство, става лошо. Защото всички сме несъвършени, трябва ясно да го осъзнаваме. И да се опитваме по някакъв начин да го надмогваме. Ще перефразирам Жоржи Амаду: „Човек не може да преодолее всичките несъвършенства, които има, но нищо не му пречи да опитва“.

Може финалът на разказа ми да е минорен,

но все пак оптимизъм за бъдещето на цивилизацията

донесе в залата на Литературен салон „Spirt&Spirit“  в „Петното на Роршах“ присъствието на приятели и колеги по дух и слово на автора като Йордан Велчев, Красимир Лозанов, Красимир Димовски,

Ренета Бакалова, Петър Краевски,

Владислав Христов,

Чавдар Каришев (да ме прости, когото пропускам).

Митко Новков, Пловдив се вслуша

и разбра какво му казваш!

 

ПИМК БИЛД

Коментари

Коментари

PIMK BUILD
БРАДЪРС СЕКЮРИТИ ГРУП
38-Истории-за-началото-на-планинарството-в-България

Архив по дни

Архив по седмици

Архив по месеци

Архив по години

Категории

Времето

Дондукова или Вазова да се казва градската градина зад Природонаучния музей, обновена с близо 5 млн. лева?

  • Вазова градина е най-правилното наименование. Иван Вазов е живял на съседната улица, тук е написал едни от най-забележителните си произведения. Хората са се стичали под балкона, за да го приветстват 37%
  • Както я знаят пловдивчани от създаването ѝ – Дондукавата градина. Хората са я кръстили така, защото е създадена по време на привременното управление и по препоръка на княз Александър Дондуков-Корсаков 30%
  • Не ме интересува. Нека си остане както досега без официално име – Градската градина 18%
  • Референдум. Това е най-справедливото решение. 8%
  • Капитан Бураго – Освободителя на Пловдив. Неговият паметник също е в тази градина и всяка година Пловдив му отдава почит на 16 януари, когато Бураго с отряд драгуни форсира Марица и освобождава града. 7%

Начална дата: 24.04.2024 @ 19:09 | Крайна дата: 24.05.2024 @ 19:09

Зареждане ... Зареждане ...