- Има хора, с които никога няма да седна да си пия ракията
- Не се притеснявам да казвам каквото мисля
- С годините бунтарството се тушира и спада. Аз вече не се бия
От Радослав ИВАНОВ
Пловдив е богат град. Той е разточителен на история, но най-вече на хора. С техните истории. И то такива личности, които са част от националната ни културна митология. Творци и поборници на духа, които с делата и таланта си са променили хода на събитията и са станали генератор на съвременните обществени и културни процеси. А Пловдив, повече от всеки друг български град е люлка на такива духовни будители.
Блажо Николич от десетки години живее под тепетата. „Станах пловдивчанин в момента, в който видях как слънцето огравя централния площад“, спомня си сърбинът, който всъщност бил тръгнал на автостоп към Истанбул, идвайки от другия край на света. Но сърцето му веднага забило с пловдивски ритъм, пленено от кючукпарижанката Нели. Така се случва, че заради работата на Блажо, семейството ще обиколи Европа и арабския свят, но винаги ще се връща към пловдивското слънце, което пленило сърбина още през 1974 година.
Ако питате него, той си е една обикновена майна. Но никога не пропуска да натърти, че е и сърбин. Истината обаче е, че Блажо Николич е всичко друго, но не и обикновен. (Отварям тази по-дълга скоба, за да се уверите в написаното. Роден е на село, учи арабистика в Белградския университет. Заминава за Либия, където работи десетина години. През 1982 със семейството си се мести във Виена, където развива бизнес, но участва и в частна театрална трупа. След промените се връща в България и се установява в София. Движи се основно в театралните среди. Близък е с Александър Морфов, Теди Москов, Валери Йорданов, Дафина Кацарска, Яни Язов, Чочо Попйорданов, Велимир Велев и много други знакови фигури от българската култура. Той е човекът, който организира първия концерт на Горан Брегович у нас, после довежда и Емир Костурица. Блажо дава съмочувствие и след това урежда първата изложба на Кольо Карамфилов, с когото имат силно приятелство. Сърбинът е полиглот, превежда автори и драматургия на десетина езика. Негови са сръбските преводи на Христо Бойчев. Но разнообразните му таланти го тласкат и да композира музика – за няколко филма между другото. Заради характерния си натюрел, се снима като актьор в доста известни наши и чужди продукции. Той е вдъхновител и продуцент на легендарната документалка на Илиян Симеонов и Емил Тонев “Имам една идея”, която разказва за бунтовете през 1997-ма и се превърна в емблема за идеите и стремежа към свобода на българските творци, които бяха движеща духовна сила на онова бурно време. Верен на себе си, години по-късно Блажо направи собствена версия на лентата, в която на преден план вади неизползвани и умишлено премълчани от политкоректност фрагменти.
Разказвам ви една много малка част от вълнуващия живот на пловдивския сърбин Блажо Николич. Далеч по-любопитни, че и по-пикантни неща разкрива Борис Зафиров в книгата ,,Свой на чужда земя“. Той е близък с Блажо от години, двамата често сядат по пловдивски „на мохабет“ и обичат да разговарят. „В един момент реших, че тези истории задължително трябва да се запишат и да останат. Защото са истинско богатство, свидетелство за времето. И така започнах да го интервюирам“, разказва как се оформя идеята за тази книга с анкети авторът й. „Няма никаква носталгия. Това е правдив разказ за събития и известни хора така, както са се случвали нещата. Блажо е верен на себе си и в спомените не спестява нищо – нито хубавото, още по-малко лошото“, допълва Борис Зафиров. Известният журналист Владислав Севов го запознава с търговския директор на ИК „Жанет 45“ Красимир Лозанов, който изненадва дори себе си, когато почти веднага приема идеята да се направи книгата. „Само заради енергията, с която Борето говореше за проекта, направо ме зарази, обикновено никога нищо не обещавам. Но този път се предадох“, разказва издателят, който става и редактор на книгата. „Ако я прочетете, ще откриете един абсолютно автентичен и истински образ на Блажо Николич“, допълва Лозанов и разказа за работата си по четивото на присъстващите в галерията на художника Ангел Гешев „Arsenal of Art“ в Капана: „Имаше толкова много имена, в един момент се зачудихме как да ги систематизираме, защото читателят ще се обърка. И решихме да пишем бележки под линия.“
„Когато човек чете книгата, си задава постоянно въпроса какво е било тогава, т.е. преди десети ноември, в 70-те и 80-те години, какво е било през 90-те години, които са доста сериозно застъпени в текста и тъжната съпоставка какво е сега. Искам да те попитам от позицията на това, което си разказал и което е включено в книгата. Как въобще гледаш на сегашното, бих казал калпаво българско време?“, обръща се Лозанов към Николич.
„Първо, да не забравяме, че аз съм сърбин. И нямам 10-ти ноември. Нямам и 9-ти септември, това не се моите дати. И с нищо не ме връзват ни преди, ни след. Връзват ме хората. Хора, които съм познавал преди, с които съм минал някакъв път съвместно, и хора, тези, които са живи. Защото вече 8 души от филма „Имам една идея“ са горе. Много. Така че, как гледам на това, което е сега? Мисля, че, това го казва Саша Морфов в едно интервю. Защо съм направил този филм? Питаха мен, а той отговори. Защо съм направил този филм? За да видим какво е било, какво не е трябвало да бъде, за да не го повтаряме сега. Това беше и основната идея на продължението на „Имам една идея“, което направих – „1997-а, несподелени мисли и идеи“. Така че, смятам, че онзи ентусиазъм, който имаше тогава, онзи хъс, онзи глад да се прави нещо, да се твори. Сега е много… Тук само ще похваля, защото тук ги гледам, художници – млади, пловдивски. Тук се направи една галерия, ателиета, имаше една саборетина тук, на моста. Сега, в София какво става, не знам. Но тук, само те – изобразителното изкуство са успели да задържат това, което са имали преди. Докато в София една вечер, една нощ, рядко пътувам нататък, обаче се случи така, че останах една нощ. И обиколих цяла София. Всички възможни места, където сме се събирали някога. Всичките героги, които са в книгата! И за цялата нощ, до 3 сутринта, единственият познат човек, който срещнах в цяла София, беше Ася – барманката на „Хамбара“. И Любен Дилов – син. Защо него? Ами той беше там, никой друг. Няма, София не живее вече. Руси Чанев, като ме срещаше преди, все ми казваше: „Трябва да отвориш нещо, да има къде да се събираме“. Защото аз по едно време държах и един ресторант“, потопява се Николич в разказа.
„Добре, още нещо, един по-философски въпрос. С годините, бунтарството започва ли да се тушира, започва ли да спада?“, пита Лозанов.
„Естествено, че спада. Първо, приспиват се тези функции, които сме имали като млади. Аз вече не се сбивам. А наистина се биех преди. Не позволявах на никой да ми каже нещо. Обаче, вече не. Вече не ме интересува почти нищо. Преди всичко ме интересуваше. Ако видех някаква програма на компютъра, например, веднага трябваше да я разуча“, казва Блажо.
Красимир Лозанов пък пита автора Борис Зафиров дали е имало теми табу, които е избягвал в книгата.
„Теми табу не е имало, но съм спестил няколко имена. Примерно, когато сме говорили за някой български артист в история с отрицателен знак, той е останал като „известен български артист“. А не с името си“, обяснява Зафиров.
„Добре. Да ги кажа и двамата, защото са двама общо. Единият е Стефан Вълдобрев, с когото не бих пил ракия дори и посмъртно. И вторият е Графа, когото не мога да гледам. Има причина за това, и тя е много сериозна“, влиза напряко в разговора Николич.
„Теми табу не е имало по простата причина, че тази книга е плод на много спонтанни разговри. Тя е следствие на всичко това, което вече е било изговорено. И когато започнахме да говорим, аз просто за пореден път отключих цялото това нещо да се изсипе като суров материал. И вече с теб да го оформим в книга“, допълва още авторът на книгата.
„Задачата беше трудна. Защото Блажо е човек страшно пиперлив, страшно рязък, страшно искрен в своите позиции. При него няма никаква лукавост, няма лицемерие. И ние бяхме длъжни да съхраним духа на Блажо Николич. Тоест, книгата да е истинска, тя да не е гледжосана, да не е вчесана, да не е изшлайфана, така, че да не го познаете. И съм сигурен, че вие ще го разпознаете в книгата точно такъв, какъвто го познавате“, сподели редакторът на четивото Красимир Лозанов.
„Всичко е ОК, аз нямах нищо против да закръглите там, тези ръбове, като Владо Графа, като тоя или като оня. Защото са ръбове направо“, уточнява и лирическият герой Николич.
„Не, бе, ти и други споменаваш. Стария директор на театъра…“, не се стърпява пък авторът.
„Казахме, че на маса няма да говорим за гадни неща“, връща топката Блажо.
„ Аз, между другото, съм много доволен от тези неща, защото Пловдив има нужда от такива пиперливости“, опитва да балансира Лозанов.
„Абе, става въпрос за Емо Бонев и за Петър Кауков. Хора, с които също не бих пил ракия, ни на погребение, ни на сватба“, директен е докрай Николич.
„Важно е да знаете, че за всеки такъв момент винаги съм питал Борис, говори с Блажо, има ли нещо против това. Т.е. нищо не е правено през главата му“, уточнява редакторът.
„Не съм казал, че сте правили“, намесва се отново Николич.
„Аз пък много се радвам, че успяхме да го направим това нещо, защото все по-малко личността на човека има значение в нашето време. Все повече корпоративният модел, образецът на човека, така, както си го представя дадено общество или нагласа. За мен голямата промяна може да дойде единствено от човек към човек. Блажо Николич е такъв човек, който наистина може да променя неща и да помага те да се случват. Така че за мен тази книга е много важна, защото дава пример за един човек отвъд всякакви стереотипи, представи, тенденции и конформизми. Един човек такъв, какъвто иска да бъде, и такъв, какъвто е бил. И такъв, какъвто ще бъде. С неговото отношение, с неговата помощ, с неговото неприемане на дадени хора, с неговия пример към децата си, към приятелите си“, отнема думата Борис Зафиров.
„Нека да не забравяме, че това е погледът на човек, който е дошъл от друга страна, от друг, съседен нам народ. И това всъщност е едно огледало, в което ние виждаме себе си. Тоест как изглеждаме ние през 90-те и през нулевите години по-късно, пък и сега, през погледа на човек, който е между двете култури. Между културата на съседна Сърбия и между българската култура. Защото някои неща болят, но е много важно да имаме един такъв поглед отстрани. И това за мен е много важно в цялата книга. Не напразно Борето, заглавието е изцяло негово, аз нямам никакво отношение към самото заглавие. Смятам, че е много правилно подбрано – „Свой на чужда земя“. Че е свой, свой е. Тоест ние го възприемаме като свой. Борето го възприема като свой. Той се възприема като свой. Но все пак, да не забравяме, че България за него е била чужда страна, когато е дошъл тук.
Това е, което по университетите наричат културна компаративистика, т.е. сравнителни модели, какво сме ние. И между другото, вътре в книгата има един чудесен раздел към края, където Борето го провокира да разсъждава върху това какви са сърбите и какви сме ние, българите. Т.е. какво нещо и кое е онова, което не ни достига, сега и през годините? Защо живеем с едни митове и клишета един за друг? Аз лично там бях много неспокоен като редактор, но практически не сме правили никакви промени в тази част. Защото, както казах, на места боли, на места убива, както убива нова обувка, но според мен това е много, много вярно. И много му се радвам, че не изпада в някакви хвалебствия и похвали за нас, българите. Той си позволява да критикува и сърбите, но и нас. Аз, например, като негов читател, съм напълно съгласен с тези оценки, така че това също е много важен момент в книгата. Деликатен момент, деликатна част, но важна“, споделя още Красимир Лозанов.
„Сашо Морфов, веднъж бяхме пак той, Кольо Карамфилов и аз. Имаше интервю, нещо говорихме и аз се сетих, че някой от кинаджите, наш приятел, гледал „Буре барут“, филм на Горан Паскалевич, по пиесата на Деян Дуковски. И как не може при нас такова нещо да се направи. И аз, както бях така, изръсих с риск да ме атакуват директно, че на българина фитилът му е или къс, или мокър. Аз съм се возил милион пъти на автобус 102 от „Овча купел“ до центъра. „Факултето“ е от едната страна, „Овча купел“ е от другата. Мама мия, въобще Сицилия е като детска площадка за нашия край горе. И ей така, автобусът, чувстваш едно напрежение, всеки момент някой ще избухне, ще извади калашника и ще разстреля всички, щото дотам е стигнало. И чакаш, чакаш, чакаш, обаче фшшшшшш, и фитилът му се намокрил. И затова не може да се направи „Буре барут“ в България. Представете си, че влизате в къщата на някой си. Не в своята къща, в чужда къща. На гости отиваш и някаква миризма ти пречи. Домакините не я чувстват тази миризма. Те са свикнали. Обаче ти като влезеш отвън и всичко ти боде очите, ноздрите, небцето. Аз не се притеснявам да кажа какво мисля. За вас, за швабите. А пък за французите – да не ти казвам. Така че, това е“, завършва Николич.
И двамата с Борис Зафиров започват дълго да разписват книги с автограф, защото в галерия „Arsenal of Art“ се извива дълга опашка от почитатели на един от най-колоритните ни съграждани – пловдивският сърбин Блажо.
Очаквайте в ПловдивПрес пълен видеозапис на разговора.
Зареждане ...
