- Много ми се иска светът да е малко по-бавен и по-спокоен
- Понякога ни трябва и малко надежда
- Не трябва да абсолютизираме, не всичко трябва да бъде на всяка цена. Да се дръпнем една крачка назад
- Всички стъпваме на здрава земя. Но имаме нужда и от въздух, от врата към един друг свят
- Жанровете нямат изначение, важна е историята, която се разказва
„Вторачването в славното ни минало всъщност е инструмент. Миналото се прекорява непрекъснато според стратегиите на днешния ден. Но имаме нужда повече да гледаме и да говорим в настоящето, в сегашното време, отколкото в миналото. Чудесно е да го познаваме, но може би трябва да го оставим на историците, а не да се гордем с него. По-скоро трябва да носим отговорност за делата си и за това, което се случва днес. Не зная дали това е поезия“. Оля Стоянова
От Радослав ИВАНОВ
Оля Стоянова е много неща. Радиожурналист, публицист, университетски преподавател, литературен наблюдател, пътешественик, много успешен и престижно награждаван писател, поет и драматург. Въпреки това не обича шумната суета и публичното внимание. Повече скромен и сдържан, отколкото медийно агресивен човек. Но когато я четеш, откриваш вулкан от емоции. Тя е талантлив разказвач, който винаги търси нестандартни истории за хора и ситуации, които са извън общоприетото. Водена вероятно от острия си журналистически усет към „доброто новинарско стори“, което ще прикове вниманието на читателя. Било с необикновените си и силно характерни герои, било с философския размисъл, който задължително произлиза от написаното. Независимо от жанра. Самата Оля е на мнение, че той няма особено значение. Дали ще е поезия или проза, важно е какъв емоционален и естетически товар са вложени вътре. За авторката са интересни реалните, с документална стойност истории, които се случват на истински хора. За да може да улови най-същественото – вътрешното пътуване към онова, което човек носи дълбоко в себе си.
Известният писател и литературен модератор Ина Иванова представи като част от официалната програма на Десетото юбилейно издание на Plovdiv Jazz Fest най-новата поетична книга на Оля Стоянова „Как ни спасяват природните закони“ (изд. „Жанет 45“). Разговорът на сцената на Bee Bop Cafe започна с артистично четене на „Рибари на брега на морето рано сутрин“.
„Морето е кротко
и те лениво повдигат греблата на лодката –
наблюдават как сушата послушно се приближава –
първият улов е добър. ,
слънцето вече се вдига
и тогава – на светлината –
мъжете виждат косите си –
побелели и бляскави,
покрити с дребни сребърни люспи –
малки издайнически улики,
неопровержими доказателства,
които ги превръщат и в победители.
и в победени.“
Ина Иванова представя накратко авторката и бърза да попита кое е важното в живота – победите, загубите и какво остава след тях.
„Аз, когато пиша, не обичам много да пиша за себе си. Други герои са ми по-интересни. Ето тези хора, които са рибарите на брега на морето. Пазачите в музея. Дори онези четири скулптури на четиримата философи. Интересни са ми реалните истории. В документалното писане на пътеводители или репортажното писане, човек малко трудно успява да се скрие. Не за друго, защото това, което той носи, така или иначе, то е въпрос на гледна точка и то излиза напред. А иначе, то никога не е просто пътуване от точка А до точка Б. И винаги се опитвам, и това казвам и на студентите си, да не описват ставането, понеже учим и пътепис. Не станах, отидох там, хванах рейса. От тук се завива, тръгваш надясно, наляво. Във времето, когато има сателитни карти и GPS-и, това не е най-важната информация. По-скоро друго е важно. Както казва Капушчински, онова пътуване навътре, дори когато описваш чужди градове, виждаме какво носи човекът в себе си. А сигурно носи опит. Защото всеки от нас това прави“, отговаря Оля.
„Кои са, според теб, личните победи, може би социалните победи, които си заслужават? Кои са тези, след които пък не остава достатъчно радост?“, пита отново Ина Иванова.
„Голяма тема е за победите. Като че ли загубите повече ме интересуват. Но си спомням едно интервю съвсем наскоро със Светлана Дичева. Тя ме попита: „Какво за теб е успял човек, кога се чувстваш успяла?“. И аз й отговорих: „Когато съм в планината, с Живко, с децата, когато дишам спокойно и имам усещането за свобода“. Един познат беше слушал интервюто и казва: „Абе, Оля, те те питаха за победи, а ти им говориш за планини?!?“. Всъщност, за мен това е много важно, да се чувстваш добре, да си в кожата си, да си свободен. Така че нямам категоричен отговор, но зная една история, която чух, и може би повечето от Вас я знаят. За един американец, който си направил си-ви с всички загуби, с всички неща, които не е спечелил. Не е спечелил докторска степен, т.е. не е издържал докторантурата и изпита. Не е издал тази книга, не е написал онази статия, не е получил стипендия. И всъщност, мисля, че ни липсва това хубаво отношение към загубите, които не са краят на света. Светът просто е пълен и с едното, и с другото. И може би не трябва да абсолютизираме, всичко да бъде на всяка цена. Малко дръпване една крачка назад, а пък и планината е добър вариант винаги. Така че усещането да държиш птица, която е 20 грама и да духнеш перушинката, за да видиш степента на охраненост и после да я освободиш, е усещането, че нещо си хвана – все едно облак, все едно въздух. Така че птиците целите са свобода. Голяма част от тях загиват при миграция. Но това са част от историите, които аз събирам и понякога не зная дали трябва да бъдат като репортаж, като пътепис или като стихотворение. То всъщност жанровете нямат изначение. Въпросът е историята, която се разказва“, обяснява писателката колко важно за нея е чувството за свобода, което докосването до природата й носи .
И разказа за едно пътуване до Лисабон, град, който много харесва:
„Преди седмица се върнах от обучение в Нидерландия. И срещнах едно момиче – Катерина, което живее в Лиссабон. И се зарадвах, казвам й: „Значи ти знаеш историята за квартала „Падре Крустия“!“ Казва ми: „Ами не, нищо няма там.“. Изненадах се, че не знае и започнах да й разказвам. Обаче тя не вярва. И се наложи да ѝ търся източници и да й покажа. Така че понякога тези истории не са видими и може би ние достигаме по различно време до тях.“
„Историите мигрират, както и птиците“, вметва Ина.
„Да. Със сигурност, както и хората, да. Всички имаме нужда, ние живеем в този свят, стъпваме на здрава земя. Но имаме нужда от въздух, малко врата към един друг свят. И птиците са този вариант.
Много ми се иска светът да е малко по-бавен, по-спокоен, разбира се, но ние сами си го правим. И в момента като че ли усещам, че няма хора, които да правят едно и също нещо, и само него. Не зная, може би светът е наистина голям и се опитваме да правим и това, и онова. И сме като като мишки, като хамстери сложени в онова колело“, Оля споделя как усеща съвремието.
И разказва още: „Понеже няколко години се знимавах, освен с радиото и с университета, с една платформа за меди и за климат, за наука и меди. И когато казваме на някой автор да напише статия, той отговаря, че сега не може, след 4 месеца, сега имал да прави това, това и това. И си мислия, къде изчезнаха тези хора, които правят само по едно нещо. Не знам къде са отишли. Може би всички вече сме такива. За добро или лошо. Вероятно това е следствие от света, в който живеем и не можем да се спрем да правим само едно нещо.“
Оля Стоянова пази острото си журналистическо наблюдение на реалността и влага части от него в своите книги. И се отнася критично към много от процесите, които се случват в обществото. Като например заигравките с миналото:
„Миналото, особено когато се вторачаме така в славното ни минало, всъщност това е инструмент. Миналото се прекорява непрекъснато според стратегиите на днешния ден. Но някак си имаме нужда повече да гледаме и да говорим в настоящето, в сегашното време, отколкото в миналото. Чудесно е да го познаваме, но може би трябва да го оставим на историците, а не да се гордем с него. По-скоро трябва да носим отговорност за делата си и за това, което се случва днес. Не зная дали това е поезия“.
Ина Иванова отново насочва разговора към начина, по който Оля Стоянова създава своите текстове.
„Ти каза, че няма много метафори. Аз не обичам метафорите по принцип. Обичам истинските истории.Това не означава, че стиховете са истински истории, но голяма част от тях тръгват от истински истории. Така, че героите са видими, аз ги виждам. Разказвам едни истории, които обикновено са встрани. Примерно, качвам се на върх Мургаш, разказвам за хората, които са метеорологични наблюдатели там и споделят как живеят на върха, как правят наука и как носят вода на гръб, защото там няма вода. Как нямат и електричество, обаче пък оттам минават мрежите и трасетата на цяла северна България. Ето такива истории, които са много важни. Те са част от мен и са ми интересни. Така попаднах и в Португалия, на един доброволчески лагер и това, което ми беше интересно, има едно такова стихотворение. Попаднахме в най-бедния квартал на Португалия, на който изобщо не му личеше, че е беден. „Бейро де Падре Круз“, се казва, на мето на основателя, който го създава като квартал от жилища за временно настаняване, като социален проект. Но на него не му личеше. Улиците бяха хубави, чисти, асфалтирани, хората приветливи. И те ми разказаха, че в продължение на тези 60 години, откакто съществува този квартал, там идват доброволци от цял свят да почистят, да направят графити. Представлява много красиво място, пълно с графити, все едно е галерия на открито, музей на открито. Но хората седят и не могат да продължат. И ми хареса тази… Всъщност не ми хареса, то беше парадокс. Там, където някога са започвали Великите географски открития, в 21 век едни хора просто не могат да продължат. Това е квартал на хора, които са потомствено безработни, хора, който не могат да намерят работа, децата им не могат да намерят работа. И този модел се предава. Говорих много с тези хора. Превеждаха ми, защото нямахме общи език, не можеше да стане през английски, пробахме и през испански и така нататък. И те седяха и ме питаха: „Защо помагате на тази жена отсреща, на Мария? Тя не е добра!“ Ето, едни такива, които човек… истории, които можеха да се превърнат, част от тях се превърнаха в разкази. На стиховете като че ли им трябваше повече време“, разказва Оля Стоянова.
И споделя още едно преживяване:
„Едно нощно пътуване от Нови Сад към България. И когато тези, знаете ги, раздрънкани, междуградски автобуси спряха на една бензиностанция и осветиха хората на луминисцентните светлини, никой от тези хора не изглеждаше хубав. Бяха опърпани, уморени, смачкани. Обаче бяха нормални хора. И това много ми хареса. Мога да ви прочета. Не обичам много четането, но в този случай, понеже е истинска историята, просто мога да ви прочита това стихотворение.
„Първи закон за равновесието.
По-често трябва да пътуваме с автобуси,
нощни рейсове на дълги разстояния,
с възможно най-бавните проверки на границите,
за да имаме време да се огледаме на светлината на крайпътните заведения.
Жени с много багаж и нелеп грим, уплашени и изморени.
Деца, които са се научили да не хленчат.
Мъже, които не са излизали победители в нито една битка.
Хора, които все по-трудно пазят равновесие.
Хора, които все още пазят равновесие, защото крепят света.“
И тези хора много ми харесват. Защото това са нормалните хора. Понякога ни трябва и малко надежда“, обобщава авторката. И обръща внимание, че всъщност най-важното са хората:
„Винаги се повтаря младите поколения какво правили и как. Не го разбирам това. Мога да ви кажа, че има страхотни умни млади деца. И не говоря за собствените си. Говоря за студентите. Говоря за това, че доброволците, които срещам, младите хора не са се свършили. А това, че светът отива към края и към… Те, Платон и Сократ се оплакват от същото, че младите не уважават авторитетите, че вече нямат вяра. Виждаме, че това продължава. Сомням си, когато бях още ученичка с приятелката ми. Ходехме на философски четения, семинари и така нататък. И всичко беше от черно по-черно. И въднъж тя беше писала, даже не помня моята тема, но тя беше писала за бездната като философско понятие. И аз я чаках да свършат и бързам да попитам какво стана с бездната? „Ох, остави се с тая бездна. Направо ме потопиха в нея“, въздъхна съученичката ми . Така, че хайде, ако може да стъпим на здрава почва. И понякога да гледаме малко по-реално. Светът наистина е шарен, богат, пъстър и сложен. Обаче това му е най-хубавото“, категорична е Оля Стоянова.
Оля Стоянова е радиожурналист, публицист, писател, поет и драматург. Завършила е магистратура по журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“, има докторска степен по журналистика. 10 години работи във в. „Дневник“. От 2022-а е главен редактор на програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио. Автор и водещ на предаването „А сега накъде“. Преподавател във Факултета по журналистика на СУ.
Автор на повече от десет книги с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Превеждана е на 13 езика. Има множество награди за поезия, проза, драматургия и журналистика.
Два пъти е носител на наградата за драматургия „Аскеер“ – през 2014 г. за пиесата „Покана за вечеря“, която от 10 години се играе на сцената на Театър „София“, и през 2018 г. – за пиесата „Цветът на Дълбоките води“, която от 7 години е на сцената на Народния театър „Иван Вазов“, където е поставен още един неин драматургичен текст – „Страх за опитомяване“ (септември, 2020 г.). Други пиеси от авторката на сцена: „Малки ритуали за сбогуване“ се играе в ДТ „Никола Вапцаров“ в Благоевград, а „Жените от портокаловите градини“ в Куклен театър Стара Загора.
„Малки ритуали за сбогуване“ печели наградата на Националния конкурс за българска пиеса на абсурда „Наум Шопов“ през 2012. „Взлом“ печели конкурса за драма „Петър Ковачев“ (2012) и е поставена под името „Горе ръцете“. „Покана за вечеря“ печели наградата на театър „София“ за съвременна пиеса (2012). „Високо“ е отличена в конкурса за съвременна драматургия „Иван Радоев 2013“, „Свободна позиция“ печели приза „Петър Ковачев“ за драма (2014), а „Страх за опитомяване“ е номинирана в направление „Авторски прочит“ на Международния фестивал „Друмеви театрални празници – Шумен 2015“.
Оля Стоянова е носител на наградите за поезия „Веселин Ханчев“ (1999), „Дора Габе“ за млади поетеси (2000), „Добромир Тонев“ (2011).
Носител е на първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011).
За поетичната книга „Улица „Щастие“ (изд. „Жанет 45“) получава националните награди „Николай Кънчев“ и „Иван Николов“ за 2013 година.
Преди месец излезе най-новата ѝ стихосбирка „Как ни спасяват природните закони“ (изд. „Жанет 45“).
Зареждане ...
