- Романът трябва да е многопластово четиво, всеки да открива своите неща в него
- Много ме е страх изкуственият интелект да не се очовечи преди човека, това ще е един заслужено трагичен край
- Когато изкуственият интелект напише нещо, което да те разплаче, да те разсмее и да бъде с оригинален стил, човекът ще стане излишен
- Вартоломеев и Влашки представиха новата книга на Красимир Димовски „Тезеят в своя лабиринт“
От Радослав ИВАНОВ
„Пред Вас е един много известен журналист и по-малко известен писател, защото от неговото бурно литературно начало преди 35 години, той е всеотдайно посветен на журналистиката и беше забравил за своят литературен талант“, така издателят Стойо Вартоломеев откри премиерата на новата книга на Красимир Димовски, романа „Тезеят в своя лабиринт“. Позволявам си да не се съглася с констатацията на известният издател, защото Димовски си е доста известен писател.
„Преди 4 или 5 години, май беше по пандемичното време, защото бяхме седнали тук някъде наблизо, в едно заведение двамата и си говорим. И аз невинно го питам: “Абе, Краси, как я караш работата вкъщи, нещо пишеш ли?” И той ми отговаря, че пише нещо. Викам: “Добре, бе, като пишеш, защо не ни изпратиш да четем?” И ми изпрати един файл. И аз, като го прегледах, ахнах. Понеже в този файл имаше не една, а три книги. Имаше един сборник с разкази, завършен като идея. Имаше и втори сборник, само че с новели. И третата идея, нещо като новела или нещо като роман, е ето това -“Тезеят”. Само че то беше в друг формат тогава, по-скоро новела, отколкото роман. Та, започнахме да възстановяваме литературното битие и слава на писателя Красимир Димовски“, разказа как са се случили нещата около завършената вече своеобразна трилогия на Димовски.
„Този роман е събитие в българската литература“, категоричен е литературният изследовател доц. Младен Влашки. „Това е голямата литература. Това е новост, която е направена от литературна гледна точка. Изключително майсторски. Точно така работят големите. Много фино занаятчийски и с голям размах. Дава ви възможност за много и най-различни прочити. И във всеки един случай това със сигурност ще ви накара постоянно да се замисляте“, казва още литературоведът. И пояснява: „В романа има сериозна интертекстуалност. Но всички цитати са сигнали. Краси Димовски показва, че зад тези сигнали, които ние сме натоварили вече в главите си с безкрайно много връзки, стоят и други неща, защото Спасителят ще ни води чак в Америка. Зад тези много големи, силно натоварени думи, има и прости погледи към света. В тях, зад тях. Тезеят ги носи тези неща. При Краси се появява нова дума – „дозло“, идва от смесването на добро и зло. Това силно и любя, и мразя, това дозло разгръща цялото движение вътре в лабиринта. И когато се съберат тези две неща, това е такава композиционна техника, тогава се разбира, че човекът сам по себе си е една вселена. Тази вселена също работи вътре в себе си.
Точно този път е дълбокото човешко послание, което книгата отпраща към едни хора, които днес започват да забравят природата, започват да забравят естеството, започват да вървят по някакви страшни формули, бизнеси и подобни. И забравят, че светът на човека в огромна степен се гради от въображението му. От това да си представя неща. Като четете, усещате мощта на словото. На българското слово. Без то, в нито един момент, да звучи провинциално, да ви звучи локално“, казва доц. Влашки за „Тезеят в неговия лабиринт“.
Издателят от ИК „Хермес“ също го подкрепя: „Писателят Красимир Димовски е написал тази чудесна книга в уникален сказ, наистина е уникално като почерк. Истинско събитие.“
„Така е. В българската литература няма романи изцяло изпълнени в сказ, с изключение на романа на Милен Русков “Чамкория”. Тоест, как интерпретираш мита, как работиш със сказа, защото подобен няма, има само един образец. При това съчетание на мит, сказ и някаква локална особеност какво се получава? Получава се нещо, което е новост, което е неочаквано и това е едно от много големите качества на добрата литература. Много е рядко, а при Краси се получава прекрасно“, уточнява Влашки.
Провокиран от двамата си събеседници, Красимир Димовски разсъждава за смисъла на писането: „Смисълът е в очовечаване на човечеството. Нещо, което е почти обречено. Не зная дали ще стане. Защото това очовечаване на човечеството, ако все пак ни се случи, то сега нещата стават в много кратки срокове. Да речем, след 10 години, изкуственият интелект навлиза навсякъде. Ясно е. Може да пише криминални романи, да пише поезия и така нататък“, казва писателят.
Но тревогата му е породена от несигурното бъдеще на хуманното: „Най-голямата опасност е другаде. Изкуственият интелект да не вземе да се очовечи преди човечеството. Ако това стане… Те всички са боят от ядрената война и ядрената война вероятно ще бъде избегната. Но ако това очовечаване на изкуствения интелект стане, това ще бъде краят на човечеството. Донякъде и заслужено. Но краят ще е трагичен“, смята Димовски.
Какво още си казаха тримата при представянето на новия роман „Тезеят в неговия лабиринт“, гледайте в пълния запис от премиерата.
Стойо Вартоломеев:
„Пред вас е един много известен журналист и по-малко известен писател, защото от неговото бурно литературно начало преди 35 години, той е всеотдайно посветен на журналистиката и беше забравил за своят литературен талант. Преди 4 или 5 години, май беше по пандемичното време, защото бяхме седнали тук някъде наблизо, в едно заведение двамата и си говорим. И аз невинно го питам: “Абе, Краси, как я караш работата вкъщи, нещо пишеш ли?” И той ми отговаря, че пише нещо. Викам: “Добре, бе, като пишеш, защо не ни изпратиш да четем?” И ми изпрати един файл. И аз, като го прегледах, ахнах. Понеже в този файл имаше не една, а три книги. Имаше един сборник с разкази, завършен като идея. Имаше и втори сборник, само че с новели. И третата идея, нещо като новела или нещо като роман, е ето това -“Тезеят”. Само че то беше в друг формат тогава, по-скоро новела, отколкото роман. Та, започнахме да възстановяваме литературното битие и слава на писателя Красимир Димовски. И аз наблюдавам нещо много интересно. Защото го видях с очите си. Като излезе книгата, нещо стана с Краси. Той се промени почти като младеж. И много се вълнуваше как точно ще направим тези представяния, какво ще се случва, как ще рекламираме, на кои медии да подарим книги, коя телевизия да поканим и такива неща. Аз му предложих една симпатична идея, понеже в този роман има много визуалност. Когато четях романа, аз си представях възловите места в книгата и му казвам: “Краси, хайде да се качим в това твое любимо малко планинско село, заключено между Голямата могила и Малката могилчица, при тези странни твои персонажи, да ги видим къде точно са битували. И отидохме на едно поточе извън селото, където започва романа и където после свършва. След това отидохме до училището, където се развиват много страшни събития. След това отидохме до църквата и накрая, на 200 метра от нея, аз видях една полусрутена къща, цялата обрасла в треви и си казах, че вероятно това е къщата на неговия герой. На Тезея, който, като излиза сутринта, така започва романът, като излиза по една естествена човешка нужда, дочува шумотевица и викове, поглежда и вижда горе на църквата, горе на кръста, окачена една жена, възкръснала! И тази къща открих, така че беше интересна среща с тази топография, която направихме ние по стъпките на книгата. Иначе романът, като всяко литературно произведение, претърпя своята промяна преди две години беше в първия му вариант, който беше добър, но се нуждаеше да стане още по-добър. И авторът се зае с тази задача, и две години работи допълнително по тази книга и вече тя е пред нас. Има я вече и в книжарниците. Мога още неща да кажа за романа като негов редактор. Началото е много експресивно, книгата ви хваща веднага. Има много странен персонаж, много странен словоред и бих казал – хубав писателски сказ, който говори от името на този персонаж в целият роман. И то е нещо много по-различно от номиналния литературен език. Както в класическия роман има и любовна история, има едно момиче, което свири с цигулка, това е една, както се казва, грешна светица, която носи любов, но носи и смърт около себе си, защото красотата понякога носи едното и другото. Радвам се, че книгата излезе в този вид, защото тя някак си окръгля това, което беше заложено и в предишните две книги, така наричаното от автора ”малкото човечество”. Това са хората, които живеят там, в това населено място, планинското село. И без да имат някаква пряка сюжетна връзка, макар че някои от персонажите се появяват и в другите книги, но може да се каже, че в някаква степен това е една тематична трилогия. Говоря за сборника с разкази, сборника с новели и романа. И както е известно, класическият вариант на български писател преди 89-та година беше този. Най-напред младият писател се научава да пише разкази. След това, когато се овладее и стане майстор на разказа, преминава към по-голямата форма, това вече е новелата, тоест един по-голям разказ, 30-40-50 страници, и накрая вече, ако талантът му е достатъчен, той стига до романа. Талантът на Красимир Димовски стигна и до романа. Сега предоставям думата на Младен Влашки“.
Доц. Младен Влашки:
„Здравейте. Тук трябва да кажа, че аз съм една от злите сили, която постоянно изтезаваше Красимир Димовски през годините да пише. И то не само журналистика, той си го признава това нещо и аз съм много доволен, че имаме този резултат сега. Нека започна с най-прозрачното нещо. Взимате книгата, четете за “Тезеят в своя лабиринт” и както моментално в българската литература се случва, злите езици реагират бързо. Иван Сухиванов веднага написал: “Е, то и при Господинов има такъв”. Има, разбира се, защото това е един древен мит и много е важно как обработваш мита. Това едно. Второ. В българската литература няма романи изцяло изпълнени в сказ, с изключение на романа на Милен Русков “Чамкория”. Тоест, как интерпретираш мита, как работиш със сказа, защото подобен няма, има само един образец. Трето. При това съчетание на мит, сказ и някаква локална особеност какво се получава? Получава се нещо, което е новост, което е неочаквано и това е едно от много големите качества на добрата литература. Много е рядко, аз следя българската литература и да ви кажа, често се обърквам, питам се това не съм ли го чел някъде другаде. Като проблематика, като начини на говорене. Тази книга е абсолютно разпознаваема като единствена. Това е огромно качество. Сега, Тезеят. Това е един мит, който, ще го припомня съвсем накратко, за да видите той как го обработва. Значи, дали Тезеят е легендарен или митологичен герой, не е много сигурно.Твърди са, че в XIII век преди новата ера е имало такъв човек, но е много трудно да се докаже. Но така е винаги€ Та, той отива на остров Крит, отива там, където на всеки девет години атиняните трябва да жертват девет млади същества, момчета и момичета, за да се храни този Минотавър. Минотавърът е митологичен образ на получовешкото-полуприродното. Внимание, това е много важно за тази книга, защото в нея човешкото и природното постоянно работят заедно, отблъскват се, събират се, отиват нанякъде, но ще се върна и към това. И сега, сестрата на Минотавъра – Ариадна, се влюбва в Тезей и му помага, след като влезе в лабиринта и унищожи Минотавъра, да може да излезе от лабиринта. Тя обаче, според митологията, е или женена за Дионис, или му е отредена, макар че е влюбена в Тезей и в крайна сметка тръгва с него, но боговете си я прибират обратно и в различните варианти на мита Тезей е губи. В различните варианти тя има дете или пък няма дете. Тук виждаме много просто и ясно схемата.Тезей е главният герой, жената се казва Ариадна и третият персонаж е Бичето. Бичето е един от героите в романа, който, като една сила постоянно излиза от смъртта, докато най-накрая все пак Тезеят съумява да го унищожи. Тоест, схемата е митологичната, спазена е като констелация на фигури, от мита е взет този дух на преплитането на по-модерното и по-първичното, и това цялото нещо сега се разиграва не като действие в един лабиринт, а се изгражда като един лабиринт в мислите и чувствата на Тезея. Тоест, това движение в лабиринта е психологическо движение. Използването на сказа за създаване на една такава сложна психологическа картина в българската литература не е правено. Няма го. Сказът при Милен Русков обработва исторически събития, обработва социални проблеми. Психологията там е само отстрани, помощно средство. А тук е движение вътре в психиката. Сега, има и друго. Роман ли е това? Да, това е абсолютен роман. Той се движи по една линейна схема на три лабиринта. Започва така, както препоръчва Умберто Еко. Намира се един дневник. Този дневник крие една тайна. И оттам нататък трилърът започва. След което си има своето трилърово начало. Търсене, преследване, битки, срещи с невероятни персонажи, невероятни обрати. Докато най-накрая се стига до финала. Да, финалът е точно такъв, затваря се там, където е тръгнал. Защото всичко това става, макар линейно да е трилър, то се случва в главата на този човек. Сказът по принцип е едно азово повествование, в което се говори от съзнанието на героя. Отличава се с това, че лексикално, граматически, синтактически не отговаря на литературния език. И е много трудно да държиш цялата линия точно, това да не дразни. Тоест да владееш мярата. Защото в сказа е напълно допустимо, в момента в който герой стигне до някакво прозрение, да си каже ”Маалиии…” Или когато е оставен в някаква голяма почува, да каже: “Бре, да мо гу тура…” Това са неща, които обичайно в чистичката литература няма да ги намерите. Ако ги намерите в някаква друга литература, те са използвани като разни ефекти и там започват да дразнят. Тук обаче всичко си стои на мястото.Това е много трудно за писане. Аз дори като говорихме с Краси и той ми казва: “Охо, аз, като го докарах до средата, ако знаех какво съм започнал, щях да го спра, защото е много трудно”. А да го направиш най-накрая така, то затова две години се прави, да го направиш така, както е в този дух сега, се иска много шлифоване и много пипане.
Защото тук има нещо и то идва точно от това, с което започнах. От една страна природата, от друга страна цивилизацията с нейните представи за едно, второ, трето. Когато се срещнат тези два свята, те могат да се сблъскат, могат да не се познаят. Но те могат да родят и едно нещо, което ние познаваме от ХХ век и то се нарича сюрреализъм. И когато вие, в сказа съумеете да вкарате сюрреалистичен начин на изграждане на света, мисля, че тук няма кой какво да каже. Нямаме такова нещо. Наистина нямаме. То става много простичко. Героят, когато се събужда, той говори така. С някаква си негова представа. То не е тъмно. Тя към тъмата го е обзела. Тя е в него, което е метафора. Героят, като започва да се разпада в хлипове, отделните хлипове, изведнъж се превръщат в отделни предмети и той си вика: “Боже-е-е…” и се чуди после как да ги залепи. Защото глаголът се разпада, започва да работи с една друга функция и единият герой казва: “Ами сигурно е така, а?”, мисълта на Тезея ”И бъда, и въда”. Който знае азбуката ще разбере, ама който не я знае, еди-каво си. Което пък е веднага ироничен обрат към това разпадане, слепване, през езика, през светове. Сложна е тази конструкция. Изключително сложна, но какво прави? Аз, понеже съм свикнал да чета по няколко начина и си казвам, че трилъровата част я хващаме. Обаче си викам, че малко поприбързвам. И не става така. Просто не става. Защото някъде във фините сглобки на две изречения, се е появило едно малко мотивче, словесно, което, след това ще се разгърне и ти, ако го изпуснеш, започваш да не разбираш за какво става въпрос. Тоест, този начин на разказване, който е избрал Краси, кара онзи, който чете, да чете всяка дума. Това става с голямо удоволствие, защото движението, вече говоря чисто за езика, движението от мисъл към метафора, от там към създаването на една картина, от там към пряк израз на емоция. Просто те вълича вътре. Ти започваш да се смееш, да се усмихваш, да се оплашваш, да размисляш, да ги събираш тия неща. И сега, още нещо, което пък е ново за самия Краси. Неговите герои, неговият герой по-точно, двойката, излиза от малкия свят между Могилчица и Могила. И попада в Бавария. Тоест попада в големия свят. Тук ще отворя една скоба. Ако започнат разни учени глави да говорят за интертекстуалност, защото книгата дава много такива възможности. Какви скрити цитати има, какви герои. Става много заплетено. Но, според мен, концепцията е малко по-друга. Ако видите как изглеждат отделните глави, само заглавията на отделните глави, че няма съдържания, трябва да ги… Значи, започва така. ”Изкушението”, след което ”Спасителят и смъртта”, след което “Изходът”, след което “По-вълшебната планина”, след което “Спасителката и смъртта”, след това “Пещерата” и след това “Преображението”. И един напрегнат мозък веднага ще каже: ”О, Томас Ман, Кавка, Библията, Владо Зарев”, какво ли не. Всички цитати са сигнали. Краси Димовски показва, че зад тези сигнали, които ние сме натоварили вече в главите си с безкрайно много връзки, стоят и други неща, защото Спасителят ще ни води чак в Америка. Стоят и други неща. Зад тези много големи, силно натоварени думи, има прости погледи към света. В тях, зад тях. Тезеят ги носи тези неща. И когато той отива в Германия, изведнъж… Моят прочит с един от персонажите, викам си, че тук попаднахме в Гьотевия Фауст. И сега, тук се появява една думичка, ”дозло”. Която е комбинация от добро и зло. И която е възлова, защото тя във Фаустовия свят е движещото начало. И тук също е движещо начало. Защото, оказва се, че любовта, да, любовта е както попадане в Рая, така и попадане в Ада. Едновременно, по един и същи начин. Чистото добро и чистото зло са две неща, които, както казва Йонеско, плашат човека. Ние не живеем в чисти състояния. Ние, българите, много трудно можем да схванем и Ботевото нещо силно да любиш и мразиш. Едновременно. Много труден мотив. При Краси, това дозло, това силно и любя, и мразя, разгръщат цялото движение вътре в лабиринта. Тоест, отиваме вече към едни неща, които биха могли да ни накарат да мислим, че пещерата, в която накрая свършват нещата, може и да е пещерата на Платон. Може и друга пещера да е. Кой, както иска, така може да го чете. Това е голямата литература. Това е новост, която е направена от литературна гледна точка. Изключително майсторски. Точно така работят големите. Много фино занаятчийски и с голям размах. Дава ви възможност за много и най-различни прочити. И във всеки един случай това със сигурност ще ви накара постоянно да се замисляте. В никакъв случай няма да ви доминират трилъровите неща. Онова, което е романовата схема, тук е обработена майсторски по посока на човешкото познание. И така, срещайки се малкият и големия свят, се разбира, че няма разлика. Човек може в своята естествена природна среда, гледайки големия космос, да вижда планетите, с въображението си да ги постига, може да направи това и в онзи, много цивилизован, друг голям свят. Точно това е движението и на самия Фауст. В първа част в малкият свят, след това в големия свят. И когато се съберат тези две неща, това е тази композиционна техника, тогава се разбира, че човекът сам по себе си е една вселена. Тази вселена също работи вътре в себе си. И точно този път на вселената-човек, макар да е от местата между Могила и Могилница, можеше да бъде и от Ню Йорк, можеше да бъде отвсякъде, точно този път е дълбокото човешко послание, което тази книга отпраща към едни хора, които днес започват да забравят природата, започват да забравят естеството, започват да вървят по някакви страшни формули, бизнеси и подобни. И забравят, че света на човека в огромна степен се гради от въображението му. От това да си представя. Може да са нелогични неща. От това да ги събира, да ги преобръща. Сказът като езиков подход и повествователен подход позволява това нещо да става много мощно. Като четете, усещате тази мощ на словото. На българското слово. Без то в нито един момент да звучи провинциално, да ви звучи локално. Не. То просто се докосва до всичките тези параметри, които ще ви понапомнят за Фауст, ще ви по-напомни за Платон, ще ви напомни за какво ли не. Един майсторски микс. Мисля, че хората ще четат книгата с наслада. А онези, които се занимават и подреждат някъде с литература, ще останат доста стъписани. Защото наистина това е новост. И аз страшно много се радвам, че това, което каза Стойо, Краси никога не е бил калфа. Никога. Да, по пътя. Правилният път. По-краткото, те са циклизирани все пак разкази, след това към новелата, голямото, той във всичките е един и същ майстор. Защото е човек, който хубаво наблюдава, хубави неща вижда, въображението му работи, владее регистъра на българския език безупречно. И ето какво се получава, когато имате такъв човек. Тоест, не обичам такива думи, но за мен това си е събитие в българската литература. Ако имаме предвид за колко време са направени тези неща, те са носени цял живот, но все пак това е експлозия. Тъй че, аз лично пожелавам страшно много читатели на тази книга, защото тя, освен всичките игри, техники и едно-друго, има много, много какво да ни каже не само днес, но днес особено. Така че, на много добър път на тази книга, Бате Краси!“
Стойо Вартоломеев:
„Благодаря на Младен. Днес, уважаеми приятели, чета в една публикация нещо интересно. Изкуственият интелект щял да бъде страшилището за актьори, за писатели и така нататък, защото, в най-скоро време в издателствата очакваме да започнат да пристигат романи, разкази, поезия от изкуствения интелект. Защо го споделям това? Питат ме през годините, като издател, вече 33 години се занимавам с това, “До кога ще издаваш книги? То вече кой ли чете, ти книги издаваш!” И аз метафорично отговарям, че книги ще се издават, докато има човешко сърце. Защото то има своите трепети, своите емоции. В случая искам да кажа, че вероятно ще има написани книги от изкуствен интелект, но няма как духовната енергия, която носи творецът, бил той художник, бил той писател или музикант, няма как духовната енергия, която влага в своето творение да бъде интерпретирано от машина. Казвам го това, защото тази книга има много сугестивност. Тя силно внушава емоции, внушава размисли. И този емоционален вътрешен поток, който писателят носи в себе си и затваря в буквите, и в думите, и в изреченията, те уж са мъртви, но оживяват. Те оживяват и за това, че намират своето място в сетивността на читател. И банална фраза е, но ще я кажа, че всъщност писателят пише книгите, но читателят ги довършва. Така че писателят Красимир Димовски е написал тази чудесна книга в уникален сказ, наистина е уникално като почерк. И ние, читателите, трябва да я довършим. Но нека да чуем и Бате Краско!“
Красимир Димовски:
„Аз няма какво да кажа повече. Научих, че съм искал да кажа много неща с тази книга.Това е хубаво, нали? В кръга на шегата винаги съм се водил по един, абе, мисля, че Иржи Менцел най-добре го е изразил това. Той казва: “Майка ми беше шивачка, баща ми интелектуалец. И аз правя филмите си така, че майка ми да ги разбира, но да не се срамувам от баща ми.” Аз не мога да го кажа по-добре. И всъщност, поне за мен, така трябва да се пише. В един роман трябва да има няколко пласта. Той е пласт, който води – за читателите, които търсят сюжета, фабулата. След това има втори пласт, трети, четвърти и вече, всеки от читателите до където си стигне. Не е необходимо със звездички да се поясняват нещата. Всеки си го открива сам. Тези три книги наистина станаха една трилогия. Тя е по-скоро тематична, стилова. Трилогия на идеята, на мисълта. И географски, има една и същата география. Всичко се развива в едно малко пространство. Първите две книги, където е Малкото човечество и в романа вече, естествено, дойде сблъсъкът с Голямото човечество. Голямото човечество винаги се сблъсква с Малкото по два начина. Единият е при откриването на Америка, силов начин. С всички последствия от това. Другият начин е с високата култура. Това също го има в романа, например когато се попада при диригента в подножието на Вълшебната планина. И така, без да е планирано по някакъв начин, така се получи, че трите книги затвориха един свят. Аз не зная дали от тук нататък ще има продължение. И това може. Но с романа някак си каквото имаше да се казва, се каза, поне засега. Много се радвам, че дори визуално кориците много добре станаха, свързани са трите книги.
В селото на света писателят не играе ролите нито на попа, нито на даскала, нито на кмета. Той няма смисъл да кади тамян, да казва това, което всеки учител може да каже, че трябва човекът да бъде честен, добър и подобни. Или пък да политиканства, като кмет. В тези неща няма смисъл. За едното си има политически коментари, за другото си има учители да възпитават, за третото си има посредници между Бога и хората. Това са различни роли. Той е писател, няма смисъл да се меси там. И да говори. Обикновено писателят го привикват на 24 май, на 1 ноември на будителите, да каже колко е хубаво да се чете. И в този смисъл, каква е ролята? Какъв е смисълът от писането? Смисълът е в очовечаване на човечеството. Нещо, което е почти обречено. Не зная дали ще стане. Защото това очовечаване на човечеството, ако все пак ни се случи, и то сега става в много кратки срокове. Да речем, след 10 години, изкуственият интелект навлиза навсякъде. Ясно е. Може да пише криминални романи, да пише поезия и така нататък. Обаче, най-голямата опасност е другаде. Изкуственият интелект да не вземе да се очовечи преди човечеството. Ако това стане… Те всички са боят от ядрената война и ядрената война вероятно ще бъде избегната. Но ако това очовечаване на изкуствения интелект стане, това ще бъде краят на човечеството. Когато изкуственият интелект може да напише нещо, което да те разплаче, да те разсмее, да бъде с оригинален стил и така нататък, тогава човекът вече ще бъде изостанал. И това ще бъде един трагичен край. Донякъде и заслужен. Така си мисля“.
Зареждане ...
