Хайри Хамдан е роден в Палестина, на Западния бряг на река Йордан. Той е поет, писател и преводач. При окупирането на териториите, семейството му емигрира в Йордания. В България Хамдан живее от средата на 80-те години. Пише на български и на арабски. Превежда българска литература и е съставител на няколко антологии на български поети и писатели, издадени в арабския свят. Завършва инженерство у нас, женен е, има три дъщери. Носител е на световни литературни награди в Египет, Саудиска Арабия и Палестина. Носител на награда „Перото“ за превод през 2018 година и на наградата на Съюза на българските преводачи за същата година.
Литературният модератор Ина Иванова представи Хайри Хамдан пред пловдивската публика с романа “Лешникови градини” и стихосбирката “Пясъчни ветровe” в програмата на Литературен салон “SPIRT&SPIRIT” с помощта на Фестивала “Пловдив чете” и Клуб “Петното на Роршах”.
Прочетете част от интересния разговор между двамата и вижте пълен видеозапис от срещата.
“Аз много ценя миговете. Миговете са страшно важни и моят съвет към младите е: “Не бързайте! Не бързайте да стане време за заплата, тя ще дойде, няма къде да избяга. Няма как. Не бързайте да се жените. И това ще стане, даже ще ви омрезне. Просто се наслаждавайте на миговете. Те ще ви останат за цял живот, вярвайте ми.
И колкото и да напредвате в годините, аз не казвам да остарявате, а да напредвате с годините, ще се убедите, че това е само цифра. Годините са цифри. Аз в момента съм на 63, а работя по поне 10 проекта. И не зная кой да довършя първо и кой да отлагам. И мисля, че човек изгражда себе си и той сам възобновява вътрешната си енергия. Стига да бъде обърнат към живота.
Да ви кажа честно, българският език хич не е лесен. И граматиката му е много сложна. Глаголите, времената им са ужасно много. И ми се налага, когато седна да пиша, след това да го редактирам, да работя като математик. Да подреждаш според глагола, с който си започнал, минало време, свършено и така нататък. Това нещо ми е наистина трудно. До ден днешен.
Не, че не го зная. Зная, но допускам грешки. Трябват ми петима редактори на български. Но пък предимството на арабският език е, че ти предоставя огромна свобода, защото там няма малка и голяма буква. Той е интегрален език. Само където усещаш, че има нужда от запетайка или пък точка, тогава слагаш. А ако мислиш, че няма нужда, карай три реда изречение. Стига да не объркаш читателя. И наистина мисълта върви спокойно. Английсият пък е друго. В Америка едно време хората са събрани от цял свят. И не се разбират по между си. И е трябвало с много кратки думи или жестове да си предават идеята. И от там тези запетайки и точки на страшно много места. Но, махнете ги, ако може!
Когато човек пише стихотворение, това е един взрив. Емоционален взирв. И аз, като се разхождах по улиците на Пловив, в Стария град, тези емоции, които се раждат у мен, наистина са с български отенък. Няма как да не се забелязва тази ориенталска нишка в моята поезия, която е наследена генетично от моето детство и юнешество. Но има значение дали живееш в свободна или окупирана држава. Има голямо значение. Аз посетих моята родина като турист, защото нямам право да се върна там, защото съм роден там. Съвсем сериозно ви го казвам. Аз заминах през 2019 година като български турист. И бях спрян и разпитван и на отиване, и на връщане. По 3 часа – къде ще ходиш, какво ще правиш, с кого? И им обяснявам, навсякъде ще ходя, и в Израел, и в Палестина, не крия това. И посетих моето село, останах там една седмица. И на тръгване братовчед ми ще ме кара с колата. Аз гопитам колко върви автомобилът, той веднага ме разбра и казва – 10 минути. И там е така. На всеки десет минути по пътя има или стена, онази чудовищна разделителна стена, или военни постове. Няма как да преминеш.
След десетата минута все някъде ти се налага да спреш. А военните постове са специални, тежко въоръжени, автоматите са заредени и насочени. Само един погрешен ход или едно неразумно движение и те стрелят. Та, десет минути. Толкова върви колата. След това, ако минеш през поста, продължаваш още десет минути и пак спираш. И винаги резервоарът ти трябва да е пълън. Защото, ако спреш някъде, те смятат за терорист. Защо си спрял? А колата трябва да е модерна. Звучи безумно, но такива с афактите. Има много подробности, които хората просто не ги знаят. Каво означава да си под окупация. Навсякъде има армия, снайперисти. Случва се някой да закъса с колата, убиват го, защото за повече от 5 минути е останал на едно и също място. Така че, не е лесно да си в окупирана страна.
Но ако отидете на Западния Бряг, нямате представа каква топлина ще намерите. Идете в Рамала. Ще ви посрещнат радушно в който и да е палестински град, ще намерите утеха и разбирателство. Въпреки че там дори 4G няма. Трудно се прогресира в палестинската общност. За Израел не мога много да ви кажа, но там ще чуете най-много иврит и руски език. Там има над 1 милион руснаци. Украинците и руснаците там също си бият. Има войници от Африка, от цял свят са събрани. Не зная какво значи тази лудост. Човек, където и да ходи, трябва да намери една микросреда, в която да може да заживее. Но не е възможно за няколко дни да си направиш изводи за нея. Да, казват Светите земи, защото те са важни и за трите религии.
Добре, съгласен съм с това.
В момента не ми се пътувам много. Защото, когато посетиш няколко западни градове, все едно си видял цяла Европа. И когато посетиш една или две държави на Скандинавският полуостров, все едно си бил навсякъде там. На мен обаче ми се иска да съм на място, където да има пясък, вода, планина, зеленина и човек. Човек! Не гражданини или друго, а просто човек!
През цялото време, докато пишех романа “Лешникови градини”, писах го на български и на арабски едновременно, ме водеше носталгията. Непрекъснато. Имах много тежки екзистенциални прижиявания. Когато тръгнах от Йордания, неслучайно давам този пример, там имам толкова много роднини, къщата е пълна със 100 човека, които ме изпращат. Идвам със семейството си тук. 5-6 души, някой гост може да има, а може и да няма. И след 3 дни, когато вече съм в Брюксел, където абсолютно никой не познавам, само един журналист, защото трябваше да работя в една телевизия. И просто попадах в 3 паралелни свята някъде за около седмица. В първите дни се криех някъде, за да мога да си поплача спокойно. Наистина. Но така се роди този роман. Аз тогава намразих Брюксел. Защото той ми отне тези два свята, арабския и българския, където е семейството ми. Но след години си казах, че все пак съм живял там цяла година, работех, имах своя литературна ТВ-програма в една арабска телевизия. И някак трябва на този град да му благодаря. Първоначалният замисъл беше главният герой на романа Адам да тръгне от София, но после реших да тръгне от европейската столица.
В романа има един водещ символ – лешниковата градина. Изведен е нарочно в заглавие. Защото е тежък символ. Това е родината. Вие знаете за този конфликт, по-скоро е война, която се води срещу Газа и срещу Западния бряг на река Йордан. Това е Палестина. А аз съм роден в Палестина през 1962 година, когато Западният бряг още не беше окупиран. Това става през 1967-а. Винаги се шегувам, че съм по-възрастен от израелската окупационна армия. Аз съм роден в свободна Палестина. И когато имигрирахме, ние бяхме сигурни, че това няма да продължи повече от няколко месеца и скоро ще се върнем.
И това е мечтата на бащата, че ще се завърне. Там има градини, има къща, има имоти. Но когато е минал вече 60-те години, казва: “Сине, моля те, аз вече изгубих тази родина, няма да бъда погребан там. Затова, нека да имаме една малка градина с някое стръкче, лешникови дръвчета, които много трудно растат там. И главният герой Адам изпълнява това желание малко преди бащата да почине. Така че, символиката и тук не е никак лека.
Сега подготвям нова стихосбирка, казва се “Петият сезон” и е свързана с тази тежка носталгия.
Петият сезон при мен се появява някъде към средата на юли до края на август. Защо тогава? Защото през това време обикновено аз пътувах обратно към родината, за да се видя с роднините. Но това в момента рядко се случва. Къщата е празна след смъртта на родителите ми. Ще ви прочета нещо от тази бъдеща стихосбирка. Рядко ги чета, между другото, така че за мен е чест. Освен това стихове пиша само на български език.
“Някой почука на вратата,
майка ми побърза да отвори –
Дълго бе чакала баща ми да се верне от работа.
На неговото място се появи пророк с отрязана глава.
Все още кърви.
Той ни поздрави и се опита да влезе.
Майка ми се паникьоса и се зачуди какво да прави.
Зад пророка се събра тълпа, крещяха неудържимо:
“Убихме пророка, последният от човешкия вид.
Готови сме да убием всеки друг, който се осмелява да ви буди
или да чука по заключената врата.”
И още едно:
“В дясната ръка обещание. В лявата – чистилище.
Животът се оценява с броя прегръдки.
Никога с точни изстрели.
Сърцето е прозорец с таен ключ,
Можеш поне веднъж да го откриеш. ””
Зареждане ...
