- „Там все още господстват чистота и истинска вярност” – твърди за българите френският лекар Пол Люка през 1706 г.
- „Виното на Филипопол – възкликва Джон Бърбърн през 1665 г. – колкото е евтино, толкова е хубаво
- Граф Фериер де Софбьов пише през 1788 г.: „Това население обича земеделието и мирния живот”.
- Българският народ е запазил своите стари обичаи, жива своята вяра, своя благороден характер пише през 1844 г. Сиприен Робер, професор в Париж
- Чумната епидемия през 1469 г. покосявала 1000 души дневно в Пера (исторически квартал на Цариград), Адрианопол (Одрин) и Филипопол (Пловдив)
Владимир БАЛЧЕВ продължава в Plovdiv-press.bg своята авторска рубрика „Не забравяй, Пловдив!“, в която разказва важни и интересни моменти от историята на града ни, както и истории за бележити пловдивчани и гости на Пловдив. Всички статиии са плод на изследователската дейност и задълбочените проучвания на Владо Балчев през годините в архивите и в множество чужди библиотеки. Днес Владо разказва за впечатленията на големите пътешественици, минали през най-стария жив град в Европа.
Пловдив се споменава в старите пътеписи през началните десетилетия на XV век. „Околността [на Пловдив] – пише през 1433 г. Бертрандон дьо ла Брокиер – е много хубав, има и голямо изобилие от всякакви храни, добри по качество и евтини. Както някога, така и сега той е доста голям град…”
През следващите векове описанието се разширява – включват се сведения за далечното и не толкова далечното минало, изреждат се забележителностите на града. Бенедето Деи от Флоренция напомня за чумната епидемия през 1469 г. и отбелязва: „В Пера, Адрианопол и Филипопол измирали по 1000 души дневно”. Жан Шено, секретар на френския посланик в Цариград, пише през 1547 г., че Филипопол е разположен в много голяма и красива равнина. „Една част по скалисти планини, друга – в споменатата равнина”.
„Виното на Филипопол – възкликва Джон Бърбърн през 1665 г. – колкото е евтино, толкова хубаво, защото е в изобилие наоколо и се запазва в изключително големи съдове, на които се възхитих. Както се чудех и на ниските малки врати на къщите им, докато не ми казаха, че те са направени така нарочно, за да попречат на турците да вкарват вътре конете си и да превръщат жилищата им на обор. И забелязах, че когато почукаме на някоя врата, за да опитаме и купим вино, хората вътре бяха много плахи, докато не разберат какви сме.”
Някъде около 1583-а г. дипломатът Волф Андреас фон Щайнах пише, че Пловдив е голям колкото Виена.
В средата на XVII век Конрад Якоб Хилтенбранд известява, че в Пловдив чул ударите на камбана, „каквито не бях чувал из цяла Турция, защото турците не използват градски часовници, за да не допуснат конспирации.”
В пътепис от 1792 г. има една критична бележка – след като споменава хубавия изглед на Пловдив, на равнината и река Марица, авторът възкликва: ”Ако казаният град бе снабден с добра вода [за пиене] нищо не би липсвало на неговото природно благополучие”.
Красива страна, плодородна земя. Европейският пътешественик си задавал въпроса какви са хората, населяващи този дар на природата. През 1591 г. Вацлав Вратислав Митровицки уточнява „За тоя български народ приказват, че са преселенци от река Волга и от нея получили името волгари”.
Френският лекар Пол Люка споделя впечатленията си от неговите обиколки из Балканите през периода 1706 – 1716 г. Наистина къщите на българите били примитивни – измазани с пръст и покрити със слама, но чисти отвътре. Удивително е, че мъжете „винаги са на полето да обработват земята, която за тях е от най- плодородните. Това е защото там все още господстват чистота и истинска вярност”.
Пресичайки през Турция при пътуването с дипломатическа мисия през 1788 г. Граф Фериер де Софбьов пише: „Това население обича земеделието и мирния живот”. Френският дипломат Луи-Огюст Фелиск Божур допълва: „Любовта към труда и вкусът към чистотата ги различават от жителите на страната, а постоянните изтезания, на които са подложени, не им пречат да засяват нивите си… Това е най-добрата раса хора, или поне най-трудолюбивата и най-търпеливата.”
Сиприан Робер, професор по славянска филология в Париж, добавя през 1844 г.: „В границите на Европа вегетира, поробен и нещастен един народ, чието име днес е почти неизвестно, обаче заслужава нашия интерес. Този народ е българският, намиращ се в най-тежко робство, той е запазил своите стари обичаи, жива своята вяра, своя благороден характер и след като е имал славно минало, изглежда, че той е призван поради своето географско положение да играе важна роля в бъдещето”.
Мартин Грюневег от Гданск твърди през 1582 г., че носиите на българките са почти еднакви с тези на полските селянки. Пол Люка през 1706 г. признава, че жените на българите са много симпатични. „Походката им е права, съпроводена с благородна гордост, примесена с любезност и мекота. При все, че са само селянки, жестовете им и всичките им маниери са на хора над простолюдието. Мислех, че виждам вакханките на Пусен. Те винаги изглеждат като пияни поради веселото им настроение.”
В сбирка от писма на Савиюр Люзинян до сър Уилям Фордайнс в Лондон през 1786 г. е записано: „Българките в тия страни са извънредно прилежни и неуморно обработват нивите си. Приучават и момичетата си на същата тежка работа. „При пътуването от Цариград Люзинян видял в околностите на Пловдив на тумби на тумби момичета, наети като жътварки.
Зареждане ...
