От Радослав ИВАНОВ
Никак не ми е лесно да напиша това. Дори си мисля, че по-скоро нямам право да го направя. От друга страна пък се чувствам длъжен. Защото познавах Яна и работих с нея рамо до рамо десетина години в телевизионните новини. Наблягам на това, защото то си е мелница, в която наистина разбираш кой колко струва.
Пловдивският журналист Яна Дековска ни напусна неочаквано и внезапно през ноември 2020 година. Екипът от онази телевизия се беше разпилял заради капризите на времето и тя вече не се занимаваше с новини. Това не й беше проблем. Яна беше щастлива от контактите, които има с хора, близки на душата й. Никога не е робувала на ежедневието и на прищевките на материалното. Макар че бе един от пионерите на телевизионното репортество под тепетата в новите времена (поздрави, Радосвета Бочукова!).
Пиша този текст по повод нейната поетична книга „Господар на залеза“. Освен телевизионен новинар, Яна беше и поет!
Харесвах Яна. И я мразех, на моменти… Така се случи, че й бях началник в новините (иронията е тежка, защото Яна беше човек, който не търпеше и нямаше началници. Както се казва, тя имаше перманентен проблем с висшестоящите!) .
Имал съм неприятни служебни караници с нея. Крещяли сме си обиди насред нюзрума на „Гладстон“ 1… Но е било за работа, всъщност, не съм имал някакъв дерт с нея за неща извън новинарските глупости. Просто виждахме някои ситуации по различен начин. Но тя не отстъпваше и винаги отстояваше своето. С днешна дата имам съмнения дали аз съм бил прав в тези спорове. Но пък тя не ми предиряше много. След скандал, в пушалнята казваше меко: „И аз те обичам!“
Обаче, не оставайте с впечатлението, че сме водили някаква война. Яна не беше такъв човек изобщо. Тя беше внимателна, мила (дори към тези, който крайно не го заслужават, а в живота й имаше доста такива хора), разбираща и прощаваща. Беше добър човек. Даже прекалено добър, от онези, чиято добрина ги изяжда отвътре, за сметка на лошавите и нечистоплътни нахалници, които задължително пресичат пътя на добрите хора.
Яна беше поетична душа. Изначално. У нея имаше неистово желание да избяга от грубата действителност. И това й причиняваше ежедневно страдание. Защото професията на телевизионния новинар изисква да си винаги по средата на най-неприятната гмеж… Яна мразеше това. Но обичаше безкрайно работата си! И това противоречие създаваше центробежни сили в чувствителната й същност. И сега още ми е трудно да си представя какво й е коствало всичко…
Но тя не обичаше да се натрапва, винаги предпочиташе да наблюдава отстрани. Артистичната й същност така преценяваше нещата. И после пишеше.
Времето не може да се върен назад, изказаните грубо думи също, но сърцето й беше голямо, а душата й прощаваше почти всичко на всички. Казвала ми е: “Остави, разбирам го, тъжен и нещастен човек, не може да види света по друг начин…” Яна беше мъдрец. Но упорито го криеше от всички наоколо. Поне в телевизията. Не искаше да се знае как умее да чете живота и хората в него. Изключително малка група от нейни близки знаеше за тези й таланти. За жалост, не бях от избраните. Научих много нови неща за нея, когато вече беше късно.
Пиша това, защото журналистът и поет Яна Дековска е част от историята на Пловдив. И трябва да се помни. Не защото преждевременно ни е напуснала. А защото е живяла, писала и оставила ярка следа. Оставила следа! Колко от нас постигат това всъщност?!?
Яна е дете на известен пловдивски журналист. Стефка Тотева е важна част от историята на новините на Радио Пловдив. Сигурно не е случайно, че дъщерята поема по пътя на майка си. Но освен това наследява и артистичността й.
Яна беше сложна душа и още по-сложен характер. Казвам това като свидетел от първо лице. Но никога няма да забравя лъчезарната й, обгръщаща всичко усмивка… Чиста, съвсем по детски чиста, несъмнена, всепоглъщаща, опрощаваща… Усмивката на Яна… Злата съдба не можа да пречупи това. Всички я помним така.
Обвинявам се. Имам грях. Не съм обърнал достатъчно внимание. Не съм видял съвсем ясно Вселената, която се крие в душата на Яна. Уважавал съм артистичното й отношение към света и нестандартния й поглед към действителността, но когато ежедневно си на новинарския пангар, нямаш време за такива неща… Тъжно ми е, и виновно, но няма как да се върне. Но пък има възможност да ме разберете правилно. И да обръщате повече внимание на хората край себе си, които стърчат. Преди да е станало късно. Аз, уви, не успях…
*Прости ми, Биби, вероятно много пъти не съм бил прав… Макар че, за новините… Но пък ме водиш в човечността… От теб научих, че най-хубавото място на света е там, където някой те обича!
Зареждане ...
