Когато политиканите ни, търкалящи и педагогиката у нас, заговориха за връщане на вероучението в училището, се сетих за комшийския и световен сатирик Бранислав Нушич, който в книгата си „Автобиография“ казва: “Изучавайки вероучение, аз страшно много обикнах безбожието. Така се получи вероятно, защото учителят, който ни преподаваше тоя предмет, така нехристиянски ни биеше, че и днес, когато слушам в черквата проповед за хрисиянското милосърдие, аз се обръщам на всички страни от страх да не би да ме цапардоса митрополитът с жезъла си или дяконът с кадилницата.“
Пак от попрочетеното зная, че повечето разсъждаващи хора уважават религията във всичките й разновидности, без задължително самите те да са религиозни. Най-вече защото осъзнават, че в основата на всички е вярата, а тя е темелът на психическата стабилност на личността. А междурелигиозните дразги се раздухват по политически и други мерзки причини. Основните познания за зараждането, развитието и съвременното битие на вярванията и житейските насоки, които проповядват те, несъмнено биха обогатили подрасващите, но както намеква и Нушич, много е важно, кой ще ги преподава.
Предварителното вменяване на вероучението на ролята на панацея, която ще излекува прогресиращото нравствено заболяване на обществото ни, също силно намирисва на политическа спекулация. Политиците, вероятно не само нашите, дават мило и драго, за да бъдат избрани да ни управляват. Когато ги изберем или се самоизберат, им става безпощадно ясно, че решаването на проблемите на обществото ни не е по силите им. И се отприщва политическата шарлатания – ще ви гласуваме закон, който, ако го спазвате, ще ви реши проблема. Ако не го реши, ще е, защото вие не спазвате закона.
В случая самият Дядо Господ е натоварен да гарантира изпълнимостта на закона. Неговите категорични десет заповеди и боязанта от божието наказание отрано ще просветляват съзнанието на подрастващите и те ще съзряват като безупречни граждани. Ори, мели, яж, гласи една наша поговорка. И вярата, и психиката на децата и юношите са деликатни области и нахлуването в тях със зурни и тъпани е, ако не кощунство, то грозна дебелащина.
Как в голяма степен непредпазеното от поквара зряло поколение ще излъчи от средите си стойностните автори, а не шарлатани, които ще напишат учебниците. Как ще бъде подбрано и подготвено преподавателското тяло, дали всичко е чисто в администрациите на религиозните деноминации и дали те няма да схванат това обучение като халтура, какво ще кажат и ще казват по въпроса науката и изкуственият интелект? Всички тези и доста още въпроси трябваше да имат убедителни отговори предварително, ако предлагащите решението имаха сериозни намерения да лекуват моралните болежки на млада България.
И нашата журналистика, и тя нравствено обедняла, без забавяне се зае с ролята на зурните и тъпаните по темата. Противници на въвеждането на вероучение в училище били тези, на които им харесвало да са произлезли от маймуните, а поддръжници на идеята били тези, които се гордеели с божествения си произход. Добре, така да е, въображението на изказващите мнения, за съжаление, не е задължено да се основава на познания. Ако беше така, тези с божествения произход щяха да знаят, че според Светата книга Дядо Господ е направил от кал пра, пра, пра… родителите ни и с божествеността си им е вдъхнал душевност и просветление. Но и днес ни се натрапват основания да мислим, че не малко от нас са наследиили гените си от некачествените частици кал, неизбежни във всяка кал. Те са, които, не само днес, през вековете, окалват добродетелите, проповядвани от религиите. Да не се лъжем, ще им е трудно срещу тях и на вероучението, и на митрополита с жезъла, и на дякона с кадилницата. Но си струва да се опитва.
Зареждане ...
