Със сигурност ги има по няколко във всеки град, една проверка от институциите е най-лесното нещо
Д-р Йордан Харсъзов
Институциите постоянно проверяват разни обекти. Малки квартални магазинчета, фризьорски салони, изобщо най-беззащитните, от които при това можеш да си тръгнеш с някое порадъче.
Тези проверки не са никога новина,
не се е чуло за „магазина с домашни потреби на ужасите“, нито пък за „българския Суини Тод“.
Защо обаче проверка в старчески дом, или по-скоро наречен „хоспис“, за да избегнат формалности, предизвиква такъв ефект, че вече седмица в държавата само за това се говори.
Ами най-вероятно е, защото там почти неизбежно се натъкваш за невероятна мизерия.
Дори и да не говорим за чак „къща на ужасите“,
а за нещо що годе приемливо, то мизерията пак ще си я има по един или друг начин по-драстична.
Откъде идва тази нагласа, че приютяваш ли стари хора, не е необходимо да се връзваш чак толкова.
Едно легло, някаква супа,
какво повече им трябва? Просто у нас открай време си го има неизказаното, че някой остарее ли, по-добре да не се пречка на „децата“, които всъщност вече са на 40-50 години.
А в днешно време проблемът с така наречения „ейджизъм“ ще се задълбочава още повече поне по отношение на пишещия тези редове и на тези, които ги четат, имайки предвид, че аз съм на 54. В социалните мрежи на поколенията след нас ежедневно се срещат коментари като за блъсната от кола „баба на 45 години“.
Когато карах в болницата пък
старата ми майка,
отношението на персонала беше прекрасно, защото знаеха, че съм личен приятел с шефа им. И през цялото време санитарките, подчертавайки доброто си отношение, й викаха: „Бабе, бабенце…“
Майка ми беше на 83 и имаше анемия,
но с акъла си беше съвсем наред. Но и да не беше така, все си мисля, че в някоя друга страна биха й викали поне „госпожо“. Нямах нерви да правя забележки, а санитарките по този начин всъщност показваха добронамереност. Между другото, всичките бяха поне на 60 и нагоре.
Имаме проблеми с остаряването,
и то не само в България. Сякаш е нещо срамно, ако си живял определен брой години и продължаваш да живееш. Сега и аз си спомням как с младежки компании сме ходили при баби и дядовци, те винаги са се стараели
да ни угодят във всичко
и май чак сега сещам, че се държаха и някак си извинително.
Окей, това са нещата от живота, но какво става с „къщите на ужасите“? Защо изобщо има такива? Къде са били институциите? Съседите не са ли подозирали нещо? А роднините, които са ги пратили там?
Става всъщност въпрос за не една лъжа
и много лицемерие по всички линии.
Прословутата къща, от която тръгна всичко, се намира в старозагорско село. Никой, който не е живял в българско село, не може да ме убеди, че всичко, което се случва в него не става известно на всички още на следващия ден. Или хайде, поне на кмета.
Който е от една партия със собственика
на прословутата къща. Сещате се коя е.
Така че какъв е проблемът да си разваля рахата заради някакви си дъртаци.
Роднините? Те тъкмо са си отдъхнали, че най-после са им взели стария, при това на хубаво място, както са им обяснили. Защо ще проверяват, толкова хубаво изглежда.
Дори ще доплатят някоя лев
към месечната вноска, кой ще ги съди, погрижили са се. Всичко е наред, съвестта е чиста.
И понякога обаче са и самите старци. Те са жертвите, но какви са били в активните си години? Аз лично отказах да си мръсна пръста за един такъв, който беше невероятен гад и цял живот стъжняваше живота на много хора и, когато умря в някакво варненско село, казах да го хвърлят в някое дере и, че няма да дам и стотинка за погребение.
Така че е проблем това с остаряването, май не само у нас.
Зареждане ...
